тихо свети до зори,

после уморен и бледен,

Ран Босилек

Навън валеше ситен сняг. Затрупаното село глъхнеше сънено под топлата снежна покривка. Градинската ябълка трепереше над плета като млада невеста, пременена и накитена с бяло цвете. Под стряхата три гладни врабчета ровеха сламките и търсеха житни зрънца, останали от лятната вършитба. Иванчо стоеше до прозореца, бършеше с длан запотеното стъкло и гледаше жадно как рошавите сиротни птички наближават капана му. Иванчовият капан беше направен от две почернели керемиди, похлупени една върху друга. В долната имаше шепа жълто просо, а горната стоеше подпряна леко с две пръчици — отдолу чаталче, а отгоре права клечка. Тя крепеше похлупака полуотворен. Щом едното от врабчетата видя просото в капана, радостно зачурулика и се втурна да кълве. Другите две се озърнаха наоколо, не посмяха да приближат и сякаш почнаха да думат на другарчето си:

— Внимавай, тая работа не е чиста!

Ала гладното пиле не ги слушаше. То влезе в капана, почна лакомо да кълве и, без да ще, докосна с крак чаталчето. Щом размърда клечката, горната керемида падна и го захлупи. Врабчето остана в тъмнина. Двете негови другарчета отлетяха уплашени. Иванчо изкрещя, втурна се по чорапи навън, затича се под стряхата, грабна капана с крилатия пленник, влезе с него в затоплената стая, затвори хубаво вратата и дигна едната керемида. Врабчето шумно изхвръкна. То помисли, че е вече свободно, дигна се стремително нагоре и удари крилете си в тавана, кривна към прозореца, почна да пърполи, заудря с главичката по железните пръчки; най-сетне падна отмаляло и Иванчо го хвана.

— Пипнах те — рече той, — сега ще намеря ножица и ще ти отрежа крилете, че тогава да видим как ще хвърчиш!

Боже светли! Боже мили!

по Йордан Стубел

Сякаш по-силно и по-весело от друг път звънеше тази сутрин малката камбанка на селската църквица. Тя блестеше на слънцето като златна.

Не беше някакъв особен празник, обикновен неделен ден беше, но въздухът беше тъй чист и свеж, слънцето с такава усмивка изпращаше топлината си върху земята, която се пробуждаше от зимния сън – че всичко това правеше празникът да изглежда по-тържествен.

От всички врати на малките къщички заизлизаха празнично облечени селяни – мъже, жени и деца и се отправяха към църквата.

Излезе от своята къщурка и прегърбеният дядо Неделчо, прекръсти се набожно и с бавни стъпки пое също натам.

- Къде толкова рано, старче?

Дядо Неделчо се обърна. Отзад го настигаше Ивен Ясенев, най-богатият в селото.

- Добро утро! – поздрави кротко дядо Неделчо. – Как къде? Там, където и ти отиваш – в църквата! Нали там ни вика камбаната!

Иван се засмя.

- Имаш грешка, старче, аз не отивам в църква! Какво ще правя там? Не съм си изгубил ума да се затворя в нея и да пропусна това хубаво време за разходка. Виж какъв хубав ден. Грешно ще бъда да не го използва човек за разходка.

- Как грешно? Грешно ще бъде да не отидеш на Божия празник в църква!

- Не е тъй, старче. За старите в църква може да е добре, но за мене не е така. Ето, виж, взел съм и кошница; ще отида до горичката – и хем ще си направя хубава разходка, хем ще набера и гъби. Чувам, вече започнали да никнат – едни такива хубави: червени, бели...