kantrium.com | MySuomi.com | vivaspb.com | finntalk.com

Стълбичката

Posted in Приказки и разкази.

Stulbichka2Когато апостол Петър се възкачил на небето, Дядо Господ го направил светия и му рекъл:

- Свети Петре, предавам ти ключовете от рая. Ще отваряш вратите само на ония души, които са праведни и достойни за вечно блаженство.

Оттогава изтекли много, много години. Свети Петър пускал в рая праведните, а връщал в ада всички ония, които са били послушни на дявола.

Един прекрасен ден свети Петър се разхождал из рая. Забелязал той измежду душите непознати лица. Почудил се.

- Аз такива хора не помня да съм пропускал. Откъде ли са дошли?

След няколко дена пак срещнал непознати хора. Той много добре си спомнил, че не ги е пропускал през райските врата. Разтревожил се светията и отишъл при Дядо Господ. Коленичил пред трона Му, целунал края на лъчистата Му дреха и казал:

- Господи, много съм разтревожен. От няколко дни забелязвам хора, които аз не съм пропускал през райската врата. Ключовете са у мене, а друг вход няма. Откъде са се промъкнали и кой ги е пускал, не мога да разбера. Страх ме е да не е работа на дявола.

- Внимавай, свети Петре - отговорил Господ. По два пъти претегляй везните преди да пропуснеш някого. Иначе ти ще отговаряш.

Минали още няколко дена, свети Петър разтревожен ходел из райските градини. И пак отишъл при Господа.

- Милостиви Боже, не ме наказвай! Само Ти си всезнаещ. Помогни ми! В рая се промъкват чужди хора, но откъде и как, не можах да разбера.

Тогава Господ казал:

- Ела да обиколим рая и сами ще потърсим откъде прескачат неправедните души.

Скъпото наследство

Posted in Приказки и разкази.

Skupoto nasledstvoНякога сме били имотни хора, но аз не помня това. Знам само онова време, когато рогозката вкъщи беше студена, та не можех бос да играя по нея. Баща ми работеше на парче в една обущарница и едвам ни изхранваше със своята малка надница.

Един ден той остана без работа. Зимно време беше. Всички работници се бяха настанили и никому не идеше на ум да отстъпи мястото си на баща ми. Няколко дни той ходи без работа и през това време ние търпеливо чакахме.

В най-студения ден през тази зима се случи с мене нещо, което, както виждате, и досега не съм забравил. До обед баща ми нямаше пари, а подир обед донесе в къщи само два гроша.

Какво можехме да направим с тия пари? Да купим за един грош хляб и за другия въглища, нито щяхме да се нахраним, нито да се стоплим. Майка ми реши да купи за всичките пари въглища, а за хляб — „Бог да ни е на помощ!“

На мене ми се падна да ида при въглищаря дядо Ангел. Взех чувалчето и затърчах. Снегът пищеше под стъпките ми.

— Дядо Ангеле, дай ми за два гроша въглища.

Имаше голяма навалица, но аз се наместих първи. Взех въглищата, които дядо Ангел отмери на кантара, метнах ги на гърба си и си тръгнах.

Като вървях и си подсвирквах, неочаквано усетих, че в едната си ръка стискам нещо. Отварям вкочанената си шепа и виждам парите на дядо Ангел. Аз съм забравил да му ги дам, а и той, залисан от навалицата, не се сетил да ми ги поиска. Сега? Да се върна ли да му ги дам? Обръщам се и направям няколко крачки, но се спирам изведнъж.

Младенец в яслите

Posted in Приказки и разкази.

Mladenez v iaslite1
Каквото мога ще Му дам -
не злато, нито смирна,
ни дар от скъпоценна кост,
ни мантия порфирна,
а песенчица мъничка,
която ще премине
над яслите като любов:
Ти нани, Божи Сине...

Йордан Стубел

- Стой-ой! ... Строй се в ляво, на малки интервали, ма-а-рш!

Чува се еднообразно тракане на оръжейните щитове, пръхтенето на конете и сърдитото провикване на коноводите1:

- Ди-й, не наял се ... Кранта такава! ... Дий, мечката ти яла ушите!

Моето привикнало ухо не се дразни от тия груби ругатни. Тия сурови и закалени селяни ругаят без омраза и озлобление. Напротив, в тона им долавям някаква бащинска, добродушна строгост, ругаят, ей тъй, за дисциплина и педагогическо въздействие, тъй както нашите селяци мъмрят своите деца понякога... Какво ти озлобление, та кой повече от тях знае мъката на тия измъчени добичета, които от два дни не са турнали зърно ечемик в устата си... Истински мъченици са конете в планинската артилерия2: от два дни горките животни се задоволяват с плява3. Дори привикналите на глад катъри се люлеят на тънките си крака. Батареята4 е построена.

- Стовари-и!

Чува се обикновеният в такива случаи шум. Момчетата пъшкат под тежестта на оръдията, подофицерите за поощрение мърморят като свекърви и ги подканят със своите престорено сърдити гласове:

- Стойко Лулчев, какво се мъдриш като невеста пред кум! Дръж здраво, ха така... Раз два... хо-оп! Готово-о! Карай конете в кръг. Покрийте ги си с попоните5! По-живо, по-живо!

И в техните гласове не се чуваше никакво озлобление. Тъй говорят тия стари войници: строго, внушително и наставнически. Приятно ми е дори да слушам бодрите им гласове: тия постоянни подофицерски мъмрения са необходима смазка за функционирането на батарейната машина. По тях ухото на началника долавя дали правилно работи строевият механизъм, тъй както опитното ухо на шофьора по бръмченето на мотора разбира дали машината му е в изправност...

- Фелдфебелът6 при мен!

В мразовитата нощ войниците около мен се провикват:

- Фелдфебелът при командира! Господин фелдфебел, командирът Ви вика!

В мъглата, като изневиделица, през мен застава внушителната фигура на стария войник.

- Аз, господин капитан! Какво заповядвате?

Ето го същият вечно бодър, готов да се отзове при първо повикване, стои изпънат като струна, козирува, а мустаците му покрити със скреж.

- А-а, ти тука ли си?... Добре си се накичил като дядо Мраз...

- Тъй вярно, господин капитан. Пък и полага се... Нали е Бъдни вечер... и ние като всички християни ще посрещаме Коледа, макар и далече от домашните...

Коледни стихчета

Posted in Приказки и разкази.

ЧУДНА ЗВЕЗДА

Що така си заблестяла,
ой, звездице ясна, бяла,
и с лъчи прозрачни, меки,
къпеш снежните пътеки.

- Грея, ой, детенце будно,
грея тази вечер чудно,
че ви нося радост свята,
радост вечна на земята.

Затова съм заблестяла,
затова съм ясна, бяла –
грея с туй дърво елхово,
че е Рождество Христово.

ангелчета1ангелчета2 

ГАТАНКА

Със две срички нося име.
Пролет, лете, есен, зиме
никога не пожълтявам,
а зелена си оставам.

Имам аз листа стотици,
но приличат на иглици.
Мене всички ме обичат
и на Коледа ме кичат.

Със подаръци различни
за децата тъй обични.
Ха сега си помислете,
как се казвам – отгатнете?

 

КОЛЕДНА ЕЛХА

Трепкайте, свещици запламтели,
бляскайте, звездици сребробели!
 

Пейте вий, камбанки зазвънили,
птички, ангелчета лекокрили!
 

Тази нощ е зимна, мразовита,
но е тя от всички най-честита,
 

че Христос дошъл е на земята
и е той закрилник на децата. —
 

Всяка скръб и радост на детето
пада нему право на сърцето.
 

Затова днес пейте вие всички,
грейте, детски, весели очички!
 

                                        Елисавета Багряна

„Страшният“

Posted in Приказки и разкази.

V plamuka na kandiloto St.VaklinovВън се чу равномерен тропот: циментовият под отекваше стъпките на приближаващи се хора. Стъпките затихнаха пред вратата на нашата килия и мигом след това се чу познатото остро скрибуцане на ключа, който се наместваше в ключалката. Тежката врата с шум се отвори и една едра мъжка фигура се промъкна през нея. Всички „съквартиранти“ се спогледаха сякаш обнадеждени от нещо. Та не беше малко това: един нов човек ще внесе все пак що-годе разведрение в скучната и притискаща затворническа атмосфера. Лека усмивка пробягна по лицата на всички ни.

Новодошлият беше мъж вероятно на средна възраст, с едро, атлетическо телосложение. Без да поздрави, той се спря за един миг до вратата - колкото да обгърне с поглед килията и да потърси място за себе си, после, все мълком, зае къта, що си бе избрал - най-затънтения и отдалечен от прозорците ъгъл, та ние, колкото и голямо да бе желанието ни да видим чертите на лицето му, напразно се взирахме в мрачината.

Няколко минути преминаха в мълчание. Всички бяхме прекъснали разговорите си, заинтересовани от новодошлия. Но интересът ни към него скоро се прекрати. Дори може би някои от нас започнаха да изпитват ненавист към новия „колега“, който не счете за нужно, присъединявайки се към обществото ни, дори да поздрави.

Следващите дни с нищо не се промениха за нас. Никакво разнообразие не вля с мълчанието си новият. Разбира се, ако не се счита това, че мрачният му вид беше предмет на чести, тихо разменяни помежду ни, шеги:

- Сигурно е ням, та не говори.

- Какво шепнеш, като че те е страх да не те чуе: нали виждаш, че е глух. Глухоням е! - извисяваше малко гласа си някой от нас с явната цел с това шеговито предизвикателство да принуди най-сетне сфинкса да проговори.

- Изглежда: ето, не подозира дори, че за него приказваме, - вече сериозно допълваше трети.