"В полунощ на небето ангел летял

и тихичка песен той пял."

Лермонтов

 

Из тихите нощни небеса кроткият ангел на благата вест летеше радостно.

Летеше радостно той из нощните небеса и разнасяше из въздуха слово на радост и на утеха.

И викаше: „Христос воскресе!“

И това слово изпълваше с тържествен трепет пробудената твар, небесата, звездите, планините с техните зверове, широките морета с подводните жители на тъмнините им.

Христос воскресе!

При тая вест цялата природа тръпнеше от тиха радост.

И ето, кроткият вестител от небесата се понесе ниско над земята, повтаряйки с трепетен глас сладките думи.

Мина над бедната колиба на сиромаха, викайки: „Христос воскресе!“

Сладостно чувство от непривична радост изпълни угрижената душа на сиромаха, лицето му се проясни и той отговори.

– Воистину воскресе!

КЪМ ВЪЗКРЪСНАЛИЯ

            Арх. Серафим Алексиев

 

ВЕЛИКДЕН

Стилиян Чилингиров

 

ВЕЛИКДЕН

                                              Благо Игов

 

ВЕЛИКДЕН

Христо Борина

 

 

Доволен от надвесилото се над него тъй чакано пролетно слънце, двигателят на автомобила пърпореше равномерно по нагорещения асфалт. Пътуващите се бяха смълчали и всеки се беше отдал на своите мисли. Само малката Мария гледаше бодро през предното стъкло. 8-годишното момиченце седеше отзад и с ръцете си стискаше гърбовете на предните две седалки. Зоркият й поглед се стрелкаше през рамената на родителите й и не изпускаше нито педя от пътя.

- Тате, давай по-бързо де! Има ли още много? Кога ще пристигнем? Каква е тази птица? Как се казва онова село в далечината? Колко е висок оня връх? Защо отляво облаците са бели, а отдясно - сиви?

Лавината от въпроси не секваше през целия път като общото между тях беше само това, че не чакаха отговор. Таткото не се и опитваше да отговаря, но не се и ядосваше на постоянното бърборене - то го държеше буден.

-Ето го дървото! - извика изведнъж момичето толкова силно, че стресна майка си, която се беше унесла.

Мария разпозна дървото, застанало на пост на последния завой преди селото. Преди много години го беше ударила мълния и то беше изсъхнало, но продължаваше неизменно да посреща и изпраща пътниците на китното полско селце.

Мария започна да подскача на седалката и да вика от радост - много обичаше да идва на село. Всеки месец гостуваха на дядо Стефан и баба Мара в последните почивни дни, но сега щяха да останат тук цялата пролетна ваканция. Малкото момиче нямаше търпение да се види и с другите деца от селото, да играят на двора, да рисуват с тебешир на улицата, да се разхождат до близката рекичка. Родителите на татко й живееха в края на селото и децата можеха да играят навън на воля. По улицата коли почти не минаваха - само каруци се прибираха по черния път от полето и малчуганите се надпреварваха кой пръв ще се качи отзад без да го види каруцарят.

- Ето, пристигнахме, сваляйте багажа! - изкомандва Мария и скочи от колата.

- Вземи си поне твоята чанта! - понечи да каже майка й, но тя вече я беше грабнала и тичаше към входната врата.

- Бабо, дядо, ето ме! - викаше детето и се хвърли в прегръдките на старците, чиито лица сияеха от радост.

- Миме, добре си дошла! Дядо ти тъкмо отива на градината, искаш ли да отидеш с него? - попита бабата.

-Да-а! - изкрещя момичето, хвърли чантата и припна към каручката.

- Чакай, чакай! - обади се баща й. - Трябва да се преоблечеш и преобуеш. И се пази да не се накаляш пак цялата!

- Добре-е! - извика Мария, взе чантата си от земята и хукна обратно към къщата. Възрастните се усмихнаха и поклатиха глави - знаеха, че при цялото й искрено желание, това е невъзможно.

- И си вземи кошничката, ще берем ягоди! - подвикна след нея щастлив дядо Стефан.

Откакто дойде в новото училище, Пламен все беше сочен за пример от учителите. Шестокласникът винаги беше с научени уроци и написана домашна, държеше се учтиво с учителите и дружелюбно със съучениците си. Децата от неговия клас питаха него, когато нещо не бяха разбрали и той с радост им помагаше. Беше отговорно момче и се стараеше винаги да постъпва добре. Всичко това той дължеше на родителите си – бяха го възпитали в прилежност и трудолюбие.

Пламен наистина обичаше да прави добрини. Истински щастлив беше, ако може да зарадва някого с нещо. Тази година учиха разказа „Серафим”. Той сърдечно преживяваше историята и пред очите му героят сякаш оживяваше с неговото някога синьо, вехто палто с безбройните разноцветни кръпки, с омачканото му бомбе и вехтите цървули. Всички ученици се възхищаваха от постъпката на Серафим, а Пламен беше много горд, че и той като героя на разказа носи името на тези пламенни ангели.

Пролетната ваканция току беше минала и децата бързаха да се върнат в клас при своите приятели. Пламен стана по-рано от обикновено и се приготви за училище. Беше втора смяна. До началото на часовете имаше много време, но се бяха разбрали с приятелите да се видят преди това и да си разкажат преживяното през почивните дни.

Щом наближи времето, той се облече и излезе от вкъщи. Живееше на петия етаж, но почти никога не ползваше асансьора, а се качваше и слизаше пеша. Като стигна първия етаж, видя съседското дете да стои на площадката пред входната врата на блока, без да помръдва. Четвъртокласникът беше с гръб към него. Пламен вдигна очи и през вратата видя две момчета – едно едро и едно слабо, със сини якета, да се отдалечават от входа. От раницата на едното висеше червена шапка с козирка.

- Ваньо, какво става? – попита Пламен.

Иван се стресна. Обърна се и като видя Пламен, се запъна.

- А-а, нищо…такова…- гласът му потрепера. – Аз…аз…