kantrium.com | MySuomi.com | vivaspb.com | finntalk.com

Младенец в яслите

Posted in Приказки и разкази.

Mladenez v iaslite1
Каквото мога ще Му дам -
не злато, нито смирна,
ни дар от скъпоценна кост,
ни мантия порфирна,
а песенчица мъничка,
която ще премине
над яслите като любов:
Ти нани, Божи Сине...

Йордан Стубел

- Стой-ой! ... Строй се в ляво, на малки интервали, ма-а-рш!

Чува се еднообразно тракане на оръжейните щитове, пръхтенето на конете и сърдитото провикване на коноводите1:

- Ди-й, не наял се ... Кранта такава! ... Дий, мечката ти яла ушите!

Моето привикнало ухо не се дразни от тия груби ругатни. Тия сурови и закалени селяни ругаят без омраза и озлобление. Напротив, в тона им долавям някаква бащинска, добродушна строгост, ругаят, ей тъй, за дисциплина и педагогическо въздействие, тъй както нашите селяци мъмрят своите деца понякога... Какво ти озлобление, та кой повече от тях знае мъката на тия измъчени добичета, които от два дни не са турнали зърно ечемик в устата си... Истински мъченици са конете в планинската артилерия2: от два дни горките животни се задоволяват с плява3. Дори привикналите на глад катъри се люлеят на тънките си крака. Батареята4 е построена.

- Стовари-и!

Чува се обикновеният в такива случаи шум. Момчетата пъшкат под тежестта на оръдията, подофицерите за поощрение мърморят като свекърви и ги подканят със своите престорено сърдити гласове:

- Стойко Лулчев, какво се мъдриш като невеста пред кум! Дръж здраво, ха така... Раз два... хо-оп! Готово-о! Карай конете в кръг. Покрийте ги си с попоните5! По-живо, по-живо!

И в техните гласове не се чуваше никакво озлобление. Тъй говорят тия стари войници: строго, внушително и наставнически. Приятно ми е дори да слушам бодрите им гласове: тия постоянни подофицерски мъмрения са необходима смазка за функционирането на батарейната машина. По тях ухото на началника долавя дали правилно работи строевият механизъм, тъй както опитното ухо на шофьора по бръмченето на мотора разбира дали машината му е в изправност...

- Фелдфебелът6 при мен!

В мразовитата нощ войниците около мен се провикват:

- Фелдфебелът при командира! Господин фелдфебел, командирът Ви вика!

В мъглата, като изневиделица, през мен застава внушителната фигура на стария войник.

- Аз, господин капитан! Какво заповядвате?

Ето го същият вечно бодър, готов да се отзове при първо повикване, стои изпънат като струна, козирува, а мустаците му покрити със скреж.

- А-а, ти тука ли си?... Добре си се накичил като дядо Мраз...

- Тъй вярно, господин капитан. Пък и полага се... Нали е Бъдни вечер... и ние като всички християни ще посрещаме Коледа, макар и далече от домашните...

Коледни стихчета

Posted in Приказки и разкази.

ЧУДНА ЗВЕЗДА

Що така си заблестяла,
ой, звездице ясна, бяла,
и с лъчи прозрачни, меки,
къпеш снежните пътеки.

- Грея, ой, детенце будно,
грея тази вечер чудно,
че ви нося радост свята,
радост вечна на земята.

Затова съм заблестяла,
затова съм ясна, бяла –
грея с туй дърво елхово,
че е Рождество Христово.

ангелчета1ангелчета2 

ГАТАНКА

Със две срички нося име.
Пролет, лете, есен, зиме
никога не пожълтявам,
а зелена си оставам.

Имам аз листа стотици,
но приличат на иглици.
Мене всички ме обичат
и на Коледа ме кичат.

Със подаръци различни
за децата тъй обични.
Ха сега си помислете,
как се казвам – отгатнете?

 

КОЛЕДНА ЕЛХА

Трепкайте, свещици запламтели,
бляскайте, звездици сребробели!
 

Пейте вий, камбанки зазвънили,
птички, ангелчета лекокрили!
 

Тази нощ е зимна, мразовита,
но е тя от всички най-честита,
 

че Христос дошъл е на земята
и е той закрилник на децата. —
 

Всяка скръб и радост на детето
пада нему право на сърцето.
 

Затова днес пейте вие всички,
грейте, детски, весели очички!
 

                                        Елисавета Багряна

„Страшният“

Posted in Приказки и разкази.

V plamuka na kandiloto St.VaklinovВън се чу равномерен тропот: циментовият под отекваше стъпките на приближаващи се хора. Стъпките затихнаха пред вратата на нашата килия и мигом след това се чу познатото остро скрибуцане на ключа, който се наместваше в ключалката. Тежката врата с шум се отвори и една едра мъжка фигура се промъкна през нея. Всички „съквартиранти“ се спогледаха сякаш обнадеждени от нещо. Та не беше малко това: един нов човек ще внесе все пак що-годе разведрение в скучната и притискаща затворническа атмосфера. Лека усмивка пробягна по лицата на всички ни.

Новодошлият беше мъж вероятно на средна възраст, с едро, атлетическо телосложение. Без да поздрави, той се спря за един миг до вратата - колкото да обгърне с поглед килията и да потърси място за себе си, после, все мълком, зае къта, що си бе избрал - най-затънтения и отдалечен от прозорците ъгъл, та ние, колкото и голямо да бе желанието ни да видим чертите на лицето му, напразно се взирахме в мрачината.

Няколко минути преминаха в мълчание. Всички бяхме прекъснали разговорите си, заинтересовани от новодошлия. Но интересът ни към него скоро се прекрати. Дори може би някои от нас започнаха да изпитват ненавист към новия „колега“, който не счете за нужно, присъединявайки се към обществото ни, дори да поздрави.

Следващите дни с нищо не се промениха за нас. Никакво разнообразие не вля с мълчанието си новият. Разбира се, ако не се счита това, че мрачният му вид беше предмет на чести, тихо разменяни помежду ни, шеги:

- Сигурно е ням, та не говори.

- Какво шепнеш, като че те е страх да не те чуе: нали виждаш, че е глух. Глухоням е! - извисяваше малко гласа си някой от нас с явната цел с това шеговито предизвикателство да принуди най-сетне сфинкса да проговори.

- Изглежда: ето, не подозира дори, че за него приказваме, - вече сериозно допълваше трети.

Християнинът

Posted in Приказки и разкази.

V plamuka na kandiloto St.VaklinovТой доста се отличаваше от нас. В пансиона нямаше по-мълчалив и по-тих от него - качества, чужди за времето ни. Той имаше в характера си нещо много симпатично, но при все това, истина бе, че отношението на всички ни към него беше повече насмешливо, отколкото сърдечно. Не, че не го обичахме, но в собствените си очи ние се чувствахме доста много издигнати културно, та считахме за наивност, недостатъчна култура и назадничавост всяка една проява на чувства и разбирания, с каквито са живели вековете преди нас, и с които и той, наш съвременник, живееше. За нас, обладаните от напредничави идеи, неговият консерватизъм можеше да буди само насмешка. Неговите идеи и разбирания ние критикувахме и отричахме без остатък. Защото нашият прогресивен ум не можеше да схване какво ценно и в състояние да насити духа на съвременния човек може да има например в Евангелието, което той усърдно всяка вечер, преди да заспи, четеше и по какво нашата съвременност може да има допир с религията, с която, според нас, науката и културата отдавна са скъсали. За него не бе така. Той усърдно се ровеше в религиозните книги, членуваше в някакъв религиозен кръжок и вземаше дейно участие в него, ходеше в празничен ден на църква - и в това отношение за нас той беше чужд. Ние не можехме да разберем как неговият дух може да се храни и задоволява с такава храна. И затова в неговото лице всякога намирахме един подходящ обект за всевъзможни шеги.

- Ей, Християнино, както ни се пие бира, да би се помолил на Бога да ни пусне от небето няколко бутилки! Ако вярваш, както трябва, Бог ще чуе молитвата ти - нали тъй е според твоята вяра!

Християнинът не се обиждаше. Само леко се усмихваше, без да отговаря обикновено нищо.

Бръмбарчето Зум

Posted in Приказки и разкази.

Brumbarcheto Zum2
 
 
Малкото бръмбарче Зум се прибра
в чудна къщурка от стара кора.
Пийна от менчето прясна вода,
сгуши се в ъгъла и зарида:
 
- Как ме обидиха, майчице, всички:
белките, златките, двете лисички,
дребните птичета, едрите птици,
даже и слепите стари къртици.
 
Как ме обиди кълвачът-ковачът,
Гу раздавачът и Ежко шивачът,
сойката Сийка и Горчо скорецът,
водното конче, щурецът-свирецът...
 
Вчера настигнах Елица пчелица
с бяло котленце и жълта метлица.
Литнахме заедно: ту над реката,
ту през горичката, ту низ лъката.
Срещнахме, майчице, много познати:
кротки, грабливи, космати, пернати.
Всеки ми викаше: „Зум, добър ден!”
С весели поздрави бях награден.
Даже и Грак от високия клон
вирна опашка – да стори поклон...
 
Ех, промени се от вчера светът!
Вчера здрависваха, днеска – не щат!
 
Днеска самичък вървях из гората.
Гледам скорецът си роши перата.
Кресна ми сойката. Грак се разграчи.
Поздрав да стори кълвачът не рачи.
Гълъбът Гу надалеч отлетя.
Гледам гората – това ли е тя?
Белките, златките скрити лежат.
Двете лисички сърдито ръмжат.
Ежко настръхнал, щурецът мълчи,
водното конче на писмех бръмчи.
Къртът не клати за поздрав глава.
Майчице мила, защо е това?
 
Малкото бръмбарче тропна с крака:
- Бива ли, мамо, така-онака?
 
Майка му Жим помълча, помълча,
после с тъжовен гласец забръмча,
тежко въздъхна, заплака дори:
- Питай ги, чедо,... и сам... разбери!