8 март 2015 г. - Архипастирско послание
А Р Х И П А С Т И Р С К О П О С Л А Н И Е
на Пловдивския митрополит Николай
до свещенослужителите и православните християни
от Пловдивска епархия
по повод възвръщането на манастира „Св.св. Кирик и Юлита”
Обични в Господа, братя и сестри,
Не зная как да ви опиша гледката на свещениците и служителите на Пловдивската Света митрополия, които в четвъртък следобед се прегръщаха, плачеха от радост и отправяха благодарствени молитви към Всеподателя, когато прокънтя новината, че Върховният касационен съд е сложил край на шест годишните съдебни прения и потвърждава положението, че мястото над село Горни Воден, обречено преди пет века на Светите мъченици Кирик и Юлита, е било и отново, и за винаги ще бъде манастир на Пловдивската епархия на Българската Православна Църква. Сигурен съм, че никой от вас не е останал равнодушен, научавайки тази новина. Сигурен съм, че всички благочестиви християни и изобщо всички хора, които са следили перипетиите през всичките тези години са въздъхнали с облекчение и са си казали: „Слава, Богу! Дочакахме справедливост!”
Да кажем и ние още веднъж: Слава Тебе Боже, Благодетелю наш во веки! По Твое Господи изволение и вдъхновение българският съд каза – стига! Стига толкова!
Възлюбени братя и сестри,
През последните години, а особено през последните месеци и седмици, по повод на съдебните прения около манастира „Св.св. Кирик и Юлита” бяха изговорени много неща. Много думи бяха казани. Надявам се, ако е имало някоя казана дума в повече, тя да не е била казана от нас. Но, се запитах през последните два дни, кое е това, което още не е казано. Кое е това важно нещо, което трябва да се знае и запомни. Коя е поуката, която трябва да отнесем със себе си, спомняйки си за манастира „Св.св. Кирик и Юлита”? Защото когато Бог ни праща изпитания, то е за да ни научи на нещо, да ни каже нещо. Кое е, питах се, това нещо, което искаше да ни каже Бог? Как стана така, че успяхме, макар, че мнозина не вярваха? Защо успяхме?
Отговорът, според мен, се налага от само себе си. Успяхме, защото през всичките тези години, от първия до последния ден, ние се държахме като Църква. Ние бяхме Църква. Жива, действена, борбена Църква. Църква, отстояваща Истината. Църква, искаща справедливост. Църква, която показа, че е готова на всякакви жертви, за да постигне истина и справедливост. Църква – принцип!