kantrium.com | MySuomi.com | vivaspb.com | finntalk.com

Монашеството

Posted in Поучения.

Обикновено свързват началото на монашеството с името на преп. Антоний Велики (251–356). Неговият живот е описан от св. Атанасий Александрийски и това житие ще остане навеки мерило за онзи монашески идеал, който определя цялото по-нататъшно развитие на монашеството в Църквата [1]. Външно животът на преп. Антоний се свежда до една твърде проста схема. Той е роден в Египет, в семейство на копти. Съвсем млад чува в храма думите на Христос: „Ако искаш да бъдеш съвършен, иди, продай имота си, и раздай на сиромаси; (…) па дойди и върви след Мене” (Мат. 19:21). Потресен от чутото, той раздава цялото си имущество и изцяло се отдава на аскетически подвизи. Началото на монашеския му живот е поставено в неговото родно село, но твърде скоро той окончателно се оттегля в пустинята, където прекарва две десетилетия в пълна самота. Този период от живота му св. Атанасий описва като непрестанна борба с дявола, която в голямата си част носи съвсем реалистични характеристики. След това започва вторият период от живота на преподобния – към него от всички страни се стичат последователи и той излиза от своето уединение, за да се превърне в техен учител и духовен наставник. Принципите на аскетическото учение на преп. Антоний св. Атанасий Велики излага във формата на речи, с които светецът аскет се е обръщал към монасите.

И тъй постепенно и в планините се явили монастири, и пустинята се заселила от монаси, които излизали от личния си живот и се записвали да живеят на небето [2].

Своята истинска форма обаче монашеството получава малко по-късно – при преп. Пахомий Велики (ок. 290/295 – 346/348). Също родом от Египет, св. Пахомий е първият, който създава монашеско общежитие и неговите правила – устава на св. Пахомий – те лягат в основата на всички бъдещи монашески устави [3]. Под негово ръководство в Тиваида се създава своеобразна монашеска държава, обединяваща около три хиляди монаси. През 357–358 г. преп. Пахомий е посетен от св. Василий Велики, който след завръщането си в Мала Азия учредява – заедно с брат си св. Григорий Нисийски и приятеля си св. Григорий Богослов – подобно монашеско общежитие. Още по-рано пък ученикът на преп. Антоний, преп. Иларион Велики (291–372), пренася монашеството в Сирия и Палестина. По същото време започва и разцветът на монашеството на Запад.

Монашеството обаче не само увлича към живота в пустинята и в манастира все по-голям брой християни. Твърде скоро то придобива изключително значение и за онези, които не стават монаси. Описанията на живота и подвизите на много пустинници като преп. Антоний – преп. Павел Тивейски (чийто живот описва бл. Йероним) [4], споменатите в Лавсаика на преп. Паладий Еленополски [5] и в История на монасите на бл. Теодорит Кирски [6] и много други подобни на тях – завинаги се превръщат в особено любимо четиво за византийското общество. Особеностите на монашеското богослужение проникват и в градските храмове, за да украсят в края на краищата с тоновете си цялото богослужение на Църквата. Богослужебният устав от Лаврата на преп. Сава Освещени (439–532) в Йерусалим остава актуален в Църквата и до днес. Манастири възникват и в самите градове – в средата на VІ век само в Константинопол техният брой е 76.

Монасите вземат все по-активно и все по-ръководно участие в живота на Църквата. Започнало като движение на миряни (защото нито преп. Антоний Велики, нито преп. Пахомий Велики са притежавали някакви йерархически степени и очевидно са разглеждали монашеската идея като несъвместима със свещенството, а още по-малко – с епископството), монашеството постепенно се превръща в официално и при това висше църковно служение, така че в късна Византия окончателно се затвърждава практиката за епископи да бъдат посвещавани изключително монашестващи. Започнало с физическо напускане на света в посока пустинята, с времето монашеството се утвърждава в самото сърце на същия този свят, става един от конституиращите признаци на християнския свят, чиято история започва с обръщането на св. Константин Велики.

Какво обаче означава бързото развитие и успехът на монашеството? Къде е причината за всичко това? Мнозина историци, отново подлъгани от изкушението на външните аналогии, непременно желаят да изведат монашеството от някакви нехристиянски източници, да видят в него поредна „метаморфоза” – превръщане на „бялото” християнство на ранната Църква в „черното” християнство на Средновековието. Тук аналогията е в аскетическите практики, така добре развити от християнските монаси, които в основните си форми действително се срещат и вън от християнството. Уединението, борбата с помислите, съсредоточаването на вниманието и безстрастието влизат в християнството благодарение на засиленото в тази епоха течение към аскетизма, което от своя страна е свързано с дуализма – с признаването на материята за зло и източник на злото. Ясно е, че по такъв начин монашеството би се оказало само една християнска форма на манихейството – дуалистична секта, която има огромен успех през ІV в.

Междувременно, ако в основата на монашеството – като негово изходно вдъхновение – лежи отричането от света, то нима не трябва да признаем, че това отричане няма как да бъде нещо абсолютно ново в християнското съзнание, че то трябва да бъде изведено от манихейството или от неоплатонизма, както правят Адолф Харнак и други историци. Ако в своето развитие монашеството заимства немалко от други аскетически традиции, ако дори в самото него е имало крайни течения, които са го извращавали, то нито заимстванията, нито извращенията не могат да бъдат смятани за причини на неговото възникване – по същия начин, по който и древно-гръцката философия не може да бъде разглеждана като причина за възникването на християнското богословие, макар нейният език да е използван за разкриването на това богословие.

На практика – и това добре показват резултатите от търпеливата работа по изучаването на древните паметници на християнското монашество, проведена в последните десетилетия – това монашество не е нищо друго, освен въплъщаване в новите условия на същото това изконно евангелско разбиране за християнството, което определя живота и на ранната Църква. Отричането от света е условие на християнството: „Всеки, който остави къща, или братя, или сестри, или баща, или майка, или жена, или деца, или нивя, заради Моето име, ще получи стократно и ще наследи живот вечен” (Мат. 19:29). Това отричане обаче не е нито осъждане, нито отричане на самия свят. В Иисус Христос обаче за хората се открива славата на бъдещото Царство и в светлината на тази слава „е преходен образът на тоя свят” (1 Кор. 7:31). Сега всичко е устремено към тази крайна точка и се измерва с нея. Междувременно в този свят продължава да царува злото – то пречи на хората да вървят към Царството, отклонява ги от него с хилядите си съблазни, изкушения и илюзии. Така пътят на християнина се оказва тесният път на борбата – но нима самото Евангелие не говори за силата на злото, за борбата с него и за отричането от света заради Божието Царство!

В епохата на гоненията самата принадлежност към християнството и към Църквата вече отделя човека от света и от живота на света. Както отбелязва един от съвременните историци на монашеството, напълно достатъчно е да си представим положението на първите християнски общини вътре в езическия свят, тяхното пълно отделяне от обществения живот, от театъра, цирка и всички празненства, ограниченото пространство, в което протича животът на тези хора, за да се убедим в монашеския характер на самото ранно християнство, което едновременно живее в света и е отделено от него. Колкото повече обаче светът се сближава с Църквата и прониква във вътрешния й живот (тук можем да си припомним понижаването на нравственото равнище на християнския живот през ІІ век), толкова повече вътре в самата Църква се усилва вътрешното обособяване на онези, които се стремят към живот според мярата на евангелския максимализъм. Немалко примери за такова обособяване на аскетите ние намираме още в ІІІ век и може да се каже, че вече към началото на ІV век съставните елементи на християнското монашество са налице. И ако, по думите на св. Атанасий, до времето на преп. Антоний Велики „още нямало постоянни манастири и никой отшелник не познавал далечната пустиня”, то за самия Антоний решаващ се оказва примерът на един подвижник от съседно на неговото село, „който от младини водел монашески живот” [7]. А според един от най-новите изследователи на ранното монашество, свръхприродната същност на християнския живот винаги се е нуждаела от някакво абсолютно изразяване, което да изяви пълната свобода на християнина по отношение на цялата действителност на този свят. Мъченичеството е първото явление, родено от външните условия на живота на Църквата в света, отговор на тази потребност. Когато обаче условията се променят и светът престава да се бори с християнството, дори точно обратното – предлага му съюз, който може да се превърне, и твърде скоро се превръща, в опасност за духовните ценности, недопускащи натурализиране на християнството, монашеството се превръща в едно своеобразно утвърждаване на независимостта на тези ценности. То не внася нищо съществено ново спрямо живота на Църквата от първите векове. Монашеството обаче е нов израз – в нова форма, създадена от обстоятелствата – на същото онова, което е прието да бъде наричано есхатологичен характер на християнството – нещо, което добре съзнават още първите християни, за които тази характеристика на християнството се изразява в мъченичеството. От самото начало съществува и идеалът на девството и въобще на доброволния отказ от едни или други блага, сами по себе си не непременно лоши – идеал, който се развива успоредно с мъченичеството. Когато обаче мъченичеството се прекратява като явление, монашеството не може да не се превърне във всичко онова, което дотогава то е въплъщавало и изразявало.

Нима обаче същността на ранната Църква, източникът и изразът на нейния живот не е единството, събранието на всички заедно (σύναξις ἐπὶ τὸ αὐτό), което бива увенчавано и осъществявано в тайнството на причащението на всички с един Хляб и от една Чаша? Нима монашеският идеал на уединението като условие за спасение не противоречи на изконния опит на Църквата? Тук обаче монашеството също се проявява като реакция на опасността от засилилия се през ІV век лесен сакраментализъм. Събранието на Църквата, както вече казахме, все по-очевидно се превръща в събрание на гражданите, а отделянето на това събрание от света като тайнство на бъдещия век – в нещо все по-номинално. Монашеството напомня, че ако в тайнството – в благодатта, съобщавана в него – е залогът и източникът на новия живот, то приемането на тази благодат се извършва в доброволен подвиг от страна на човека, така че подвигът на Христос с нищо не принизява стойността на човешката свобода и на човешкото усилие. Макар и подвизавайки се в уединение, в деня Господен монасите се събират за Евхаристия, за събрание. В своя иночески подвиг те разкриват цялата отговорност, възлагана на християнина при неговото участие в тайнството – показват пред какви абсолютни изисквания тайнството поставя съвестта на онези, които се освещават в него.

Борбата с дявола, когото Евангелието нарича княз на този свят (Иоан 12:31; 14:30; 16:11), изграждането вътре в себе си на нов човек – по образа на Христос, и като последна цел – обóжението, т.е. общението с Бога, съзерцаването на Неговата светлина и обладаването на „мир и радост в Светаго Духа” (Рим. 14:17), както св. ап. Павел определя Божието Царство – ето идеала на монашеството и неговия опит, запечатани в огромната по размерите си монашеска писменост. Този опит ще бъде описван още по-точно, а художеството на духовния живот в продължение на столетия ще бъде разработвано до най-незначителните подробности. И всеки опит за научна психология ще бъде винаги повърхностен и донякъде несериозен в сравнение с този опит и с дълбочината на неговото проникване в човека. И трябва да се каже открито, че до ден днешен монашеството представлява единствен по рода си, проверен от опита и потвърден от стотици хиляди примери исторически успех на християнството. Това, разбира се, съвсем не означава, че монашеството изключва на теория възможността за други успехи или че отрича възможността за други пътища. В него обаче е изявен по най-категоричен начин един успешен път. В продължение на столетия над целия християнски свят се възвисява и свети ликът на Преподобния [8]. В този лик, изнурен от пост, бдения и подвизи, умит от сълзите на покаянието, просветен от умното видение, преобразил самото свое тяло в дух, поколения християни ще виждат безспорно доказателство за действителността на онова ново небе и нова земя, жаждата за които Евангелието винаги ще насажда в човешката душа.

Как обаче да бъде съвместено почти неразделното господство на точно този монашески образ с християнския свят, за чието раждане и постепенно формиране току-що разказахме? Не опустошава ли отвътре монашеството този свят, не го ли лишава от целия му смисъл? Нима, ако монашеството и пустинята бъдат признати за последна норма дори от тези, които строят християнския свят или се ползват от него, строителството на този свят няма да се окаже призрачно и греховно-суетно! Отговаряйки на тези въпроси, се докосваме до последната и едновременно с това най-важна антиномия на Константиновия период от историята на Църквата. Вън от тази антиномия всяко осъждане или оправдаване на разглеждания период ще бъде неизбежно повърхностно и едностранчиво.

Наистина, външно погледнато, християнският път се раздвоява като че ли в непримирими противоречия. Със своя купол християнският храм вече покрива и освещава целия свят, целия живот на света. И все пак от същия този свят бягат, вън от него търсят спасение десетки хиляди християни. Ако обаче това е било просто едно разделение, ако всеки от двата пътя просто е отричал другия като лъжовен, то не би имало антиномия, а само абсурд. Антиномия обаче наричаме видимото противоречие, за чието разрешение не е достатъчна логиката, а се изисква духовно усилие, прозрение в дълбините на висшата истина. Междувременно своеобразието на Константиновия период се състои точно в това, че и двата пътя се възприемат не като рационално, а като жизнено необходими, като допълващи се един друг. И в тази тяхна свързаност се запазва – макар и във видение, в замисъл – ценността на евангелската перспектива. Светът получава християнска санкция, благословен е от Църквата, но монашеството се затвърждава като солта на Църквата, която няма да позволи на света просто да подчини на себе си християнството – и в светлината на това непрестанно напомняне светът ще мисли за самия себе си като за свят, чийто образ отминава, като за път към друга, последна и завършваща всичко, но и съдеща всичко, действителност. Вярно е, че монасите напускат света, но в същото време, от пустинята, те благославят християнската Империя, християнския град, и не се уморяват да се молят за тях; при това самото свое отречение те възприемат като служение към света за неговото спасение. И дори на практика този замисъл да се въплъщава само като чудо, като изключение, дори в новото си християнско облекло светът да остава все същият самодоволен идол, изискващ служение към себе си, дори монашеството често да се отвръща с погнуса от света в един духовен индивидуализъм – въпреки всичко вътрешната мяра на християнското действие в историята е намерена и точно тя в Константиновия период позволява да се видят не само грехове и падения, но и отделни примери на лична святост, действителното начало на християнския свят – мястото, където извечната борба между доброто и злото получава накрая целия свой смисъл.

* * *

Към края на столетието вече може да бъде направена някаква равносметка. С възцаряването на имп. Теодосий Велики (379–395) завършва първият цикъл от развитието на новите църковно-държавни отношения. Едиктът от 380 г. обявява християнството за задължителна вяра и окончателно го провъзгласява за държавна религия [9]. Свободата, дадена с Медиоланския едикт, свършва, но ние знаем, че тя е била обречена от самото начало. Самата природа на античната държава изключва подобна свобода, тъй като основната черта на теократичното самосъзнание не само не е била унищожена, а дори напротив – била е засилена от обръщането на св. Константин. Фактически преследването на езичеството започва още при него. То се засилва при неговите синове. През 341 г. със закон е забранено безумието на жертвоприношенията, през 353 г. са осъдени всички форми на култове към идолите и са закрити езическите храмове. Вярно е, че на практика тези закони почти не се прилагат и езичеството продължава да бъде достатъчна сила, което обяснява и опита за неговото възраждане при Юлиан Отстъпник. Културата, училището и науката още дълго ще останат монопол на езичниците. И все пак обръщането на императора обрича езичеството на изчезване, а с все по-голямото приближаване на императора към Църквата този процес се ускорява все повече и повече. И тук трябва открито да признаем, че борбата на държавата с езичеството, а оттам и нарушаването на самия принцип на търпимостта, са резултат от настояването на Църквата. Забравил думите на Тертулиан, насочени към гонителите на Църквата, че и общото право, и естественият закон изискват всеки да се покланя на онзи бог, в когото вярва, и че не подобава на една религия да насилва друга [10], християнският писател Фирмикус Матернус в своето съчинение За грешките на езическите религии, което пише до синовете на св. Константин [11], сам призовава към насилие против езичниците. Той подтиква императорите да „помогнат” на езичниците в тяхното нещастие и смята, че за тях е по-добре да бъдат „спасени” въпреки тяхната воля, отколкото да погинат. И съзнанието на християните, в което някога е пламтял евангелският идеал на религиозната свобода, за дълго време ще бъде заслепено от видението на тази християнска теокрация, която води към Христа вече не само по благодат, но и по закон. Ще мине много време, преди да бъде осъзнат езическият характер на тази теокрация. От времето на Теодосий І Велики Църквата повече няма да бъде съюз само на повярвали, но и на такива, които са били задължени да вярват. Държавната санкция дава на Църквата небивала сила и действително й помага да приведе мнозина към вярата и към новия живот. В крайна сметка обаче точно тя довежда до разпада и разложението на християнския свят, на което сме свидетели и днес, до въставането против Църквата на самия свят.

С Втория вселенски събор в Константинопол през 381 г. завършва началната глава от великите богословски спорове. Никейското православие тържествува. Но самият събор по своя дух вече е далеч от онези победно-радостни настроения, с които се събират епископите в Никея. Налага се да бъдат излекувани раните от дългогодишните разделения, при което се разкрива цялата тежест на арианския спор. С неизбежните в такива случаи жертви и много компромиси са разрешени редица лични въпроси. Неопитният и наивен във висшата църковна „политика” св. Григорий Богослов, който по това време е константинополски епископ (379–381) и твърдо е отстоявал Никейската вяра в подвластната на арианите столица, се оказва излишен, напуска събора и до края на живота си запазва горчивината от своето отстраняване. Постепенно и не без труд Църквата се преустройва за своето ново официално съществуване. Не на всички обаче достигат мъдрост, търпение и отстъпчивост. Зад догматическото единство започва да се чувства и ревността на древните катедри на Антиохия и Александрия спрямо все повече засилващото се значение на Константинополската църква. Отдалеч, от това издигане на втория Рим се чувства обезпокоена и катедрата на ап. Петър. Пролетта на православния византинизъм свършва. Започва нов, зноен и тягостен дълъг път.

В края на тази глава трябва да бъде споменато още едно име – това на св. Йоан Златоуст. В неговия живот и творчество най-добре може да бъде почувствана действителната обстановка на църковния живот през тези десетилетия, както и да се оцени цялата дълбочина и всички трудности на започналия процес. Свещеник от Антиохия, прославен със своя проповеднически дар, през 398 г. Златоустият е въздигнат на Константинополската архиерейска катедра – пастирско служение, на което той се отдава с много жар и ревност и в което на първо място стои неговата проповед. В центъра на вниманието му е християнският живот на неговото паство – живот в цялото многообразие на всекидневието. Пред него се разкрива свят, който постепенно възприема християнството, но все още остава твърде близо до езичеството, който е дълбоко отровен от греха и незнанието, но не приема съвсем насериозно и самото християнство. Хората се тълпят в храмовете, но зад техните стени живеят във все същата разпуснатост на нравите, в ненавист и несправедливост. Златоустият говори за всичко; във всичко той внася огъня на Христовото учение с присъщото за него неумолимо разграничаване на добро и зло. Той обаче не само говори, а и сам дава пример – със силата на християнското милосърдие строи домове и приюти за бедни, изобличава богатите, нахвърля се против разкоша. Социалният му патос произтича непосредствено от Евангелието. Цялото зло за него произтича от тези хладни слова – мое, твое… Всички хора са равни, всички имат едни и същи нужди и еднакви права. За св. Йоан Златоуст християнството е призвано да обнови всичко – било то семейството, обществото или разбирането за религията – и на това обновление той ще отдаде целия си живот. Той не се бои да изобличава разпуснатостта на нравите дори в самия дворец и това ще постави началото на кръстния му път. Осъден от лъжебратя и заточен по заповед на императора, той умира по пътя за заточението си. Струва ни се обаче, че нито един от своите светци Византия не е обгръщала с такава любов, почит и вярност, както него. И наистина св. Йоан Златоуст ще остане завинаги нейна съвест, а гласът му няма да замлъкне никога. Достатъчно е само да изброим достигналите до нас ръкописни преписи на негови съчинения, за да се убедим в това.

Златоустият живее във време далеч преди появата на съвременните идеи за социална справедливост и политическо равенство, преди схващането на помощта за бедните като дълг на цялото общество. Всичко това ще дойде много по-късно. Завещаният от св. Йоан идеал за милосърдие, жалост и братство обаче няма да отслабне никога в желязното византийско общество. Нима не е удивителна тази почти забравена почит към бедността като образ на Самия Христос – дълбинният източник на всяко социално вдъхновение?

Със св. Йоан Златоуст се поставя финалният акорд на четвъртото столетие, а неговата мъченическа смърт вече ни води към следващата страница от историята на Православието.

Из книгата на протопр. Александър Шмеман “Историческият път на Православието”, ИК “Омофор” 2009

Св. преподобни Павел Тивейски

Posted in Поучения.

Житието на първия в историята на християнското отшелничество подвижник, преподобни Павел Тивейски, било съставено между 374 и 379 г. от блажени Йероним (347-420 г.). То било записано по свежото предание на Антиниевите ученици около 33 години след кончината на този дивен Божи угодник от Тиваидската пустиня.

Св. Павел се родил в 228 г. в семейството на богати родители от Долна Тиваида (Египет) през царуването на римския император Александър Север (222–235 г.). След смъртта на родителите си Павел получил половината от наследството, а останалият имот се паднал на задомената му сестра. Нейният мъж бил зъл и користолюбив човек. Той се лакомял и за останалата половина от родителското наследство и обмислял как да я присвои.

Такъв случай скоро му се представил. В края на 249 г. излязъл първият едикт на император Деций (249-251 г.) за седмото гонение против християните. Дълбоко убеден, че християнството е несъвместимо с римския държавен строй и че християните са виновни дори за появата на чумата в империята, Деций при самото заемане на престола предприел мерки за пълното изкореняване на християнството. Той въвел прочутите "либелли" – удостоверения за пренесена жертва на идолите. С тях се извършвала първата регистрация за религиозна принадлежност на всички римски поданици. За тази всеобща проверка на всички римски провинции били назначени по пет души във всеки град, които зорко следели всеки гражданин да взима участие в римския държавен култ. Разцъфтяло доносничеството. Ширела се подлостта, която търсела да разчисти всички стари сметки.

Зетят на преподобни Павел Тивейски се готвел да предаде младия си шурей и да си присвои наследството му. Двадесет и две годишният Павел, който бил прекрасно образован и силно вярващ християнин, сам отстъпил богатството си на користолюбеца и се скрил в най-отдалечения край на Тиваидската пустиня, на изток от Червеното море.

След дълго бродене из пустинята младият отшелник намерил една пещера, край която имало финикова палма и едно изворче. Това било предостатъчно, за да преживее напълно сам цели 91 години. Почти един век св. Павел не видял човешко същество и срещал само дивите зверове на източната пустиня.

И един ден се случило нещо необикновено. Човек почукал на пещерната врата на великия отшелник. Той дълго не отварял, но чул един старчески глас:

- Отвори ми, рабе Христов! Аз зная, че не съм достоен да те видя, но няма да си отида, докато не зърна лицето ти. Не се крий от мене, защото Бог ми възвести за тебе...

Най-сетне преподобни Павел излязъл пред пещерата си и пред него застанал 90-годишният Антоний Велики. Повече от петнадесет столетия християнският свят е чел и слушал с благоговеен трепет беседата на тези двама титани на духа, запечатана с перото на блажени Йероним.

- Защо си сторил такъв труд и си посетил един грешен и нищожен човек? Моля те, разкажи ми как живее сега човешкия род? Какво става по света? Нима има още идолопоклонници? Още ли биват преследвани християните? Аз нищо не зная за това, защото 91 години вече живея самичък в пустинята...

Тези въпроси на ангелоподобния подвижник сигурно са развълнували св. Антоний Велики, който сам преживял в пустинно уединение 70 години. Те разкривали величието на един вековен подвиг, заключен в рамките на един неповторим човешки живот!

И настъпилата нощ двамата велики старци прекарали в беседа и молтва. Св. Павел Тивейски за пръв път разказал дългото ди житие след напущането на бащиния дом. Това, което неговото смирение скривало, великият прозорливец Антоний чел направо в сърцето му. Св. Антоний Велики отговарял на всички въпроси на първия известен в историята на християнстовото пустинножител.

- Аз отдавна знаех, че ти живееш в пустинята – казал накрай блаженият Павел. – Аз бих желал да поживея с тебе, та заедно да послужим на Господа, но сега настъпва часът на моята смърт и аз благодаря на Бога, Който те прати да предадеш на земята грешното ми тяло.

- Вземи и мене със себе си! – казал св. Антоний.

- Ти трябва да живееш още, за да укрепваш другите с пример и наставления, но те моля, иди до твоя манастир и донеси мантията, която ти подари епископ Атанасий, за да ме погребеш с нея.

Колкото и приятно да било за преп. Павел Тивейски посещението на св. Антоний Велики, той чувствал потребност да остане самичък в своите предсмъртни часове.

Преп. Антоний побързал да изпълни последната воля на великия старец. Той се удивил, че старецът знае за мантията, който му подарил св. Атанасий Велики (295-373 г.). Въпреки дълбоката си старост той преминал уморителния път до своя манастир и веднага тръгнал назад д Атанасиевата мантия на ръце, за да свари жив дивния тиваидец.

На следващия ден по пътя за пещерата на отшелника удивително видение известило на св. Антоний за славната кончина на св. Павел. С грейнало от неземна радост лице Тавейският подвижник възхождал към небето, заобиколен от ангели, пророци и апостоли.

- Защо ме остави, отче светий? Защо тъй неотдавна те познах и тъй скоро се лиших от тебе?

Той ускорил стъпките си напред и когато стигнал пещерата, видял преп. Павел да стои на колене. Зарадвал се Антоний и като помислил, че той се моли, коленичил до него. След един час обаче, като не чул ни глас, ни въздишка, допрял се до него и се уверил, че той е мъртъв. Тогава го облякъл в Атанасиевата мантия и се заел да погребе постническото му тяло.

Но св. Антоний не бил взел мотика, за да изкопае гроба на преподобния. В недоумението си изведнъж видял да се задават от пустинната далечина два лъва. Те дошли до тялото на великия мъртвец и започнали да копаят с ноктите си твърдата земя и издавали рев, като да ридаят за раздялата с великия светец. Когато изкопали един достатъчно дълбок трап, лъвовете близнали нозете и ръцете на св. Антоний и бавно се отдалечили.

Св. Антоний погребал светия покойник, прекарал една нощ в молитва над гроба му и се върнал в своя манастир, като взел със себе си направената от палмови листа дреха на преп. Павел. Той обличал тая свещена за него дреха само два пъти в годината – на Великден и на Петдесетница, и – както е записал блажени Йероним – обичал да казва: "Ако би трябвало да избирам, аз по-скоро бих избрал дрехата на Павел с неговите заслуги, отколкото багреницата на царете с техните царства".

В християнското изкуство изобразяват преп. Павел Тивейски облечен в дреха от палмови листа или с палмова клонка. Не липсват от иконите двата му лъва и един гарван. Гарван носил всеки ден на отшелника, подобно на древния пророк Илия, по половин хляб на ден, а при посещението на св. Антоний Велики донесъл цял хляб, и възрадваният Божи угодник казал:

- Щедър и милостив е Господ! Той ни устрои богата трапеза, като ни изпрати цял хляб.

Мястото на Павловото погребение не било забравено. През времето на византийския император Мануил Комнин (1143–1180 г.) светите му мощи били пренесени в Цариград и положени в манастира "Св. Богородица Перивлепта". В 1240 г. тази светиня се намирала във Венеция и накрай в Унгария.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

ДЕЯНИЯ НА СВЕТИТЕ АПОСТОЛИ (6:8-15, 7:1-60)

Posted in Поучения.

 
                                           
8. А Стефан, изпълнен с вяра и сила, вършеше големи чудеса и личби между народа.
9. Като станаха някои от синагогата, тъй наречена синагога на либертинци, и от тая на киринейци, александрийци и на тия, що бяха от Киликия и Асия, влязоха в препирня със Стефана;
10. ала не можеха да противостоят на мъдростта и духа, с който той говореше.
11. Тогава подучиха някои човеци да кажат: чухме го да говори хулни думи против Моисея и против Бога.
12. И подбудиха народа, стареите и книжниците и, като го нападнаха, грабнаха го и заведоха в синедриона.
13. И представиха лъжливи свидетели, които казваха: тоя човек не престава да говори хулни думи против това свето място и против Закона,
14. защото го чухме да казва, че Тоя Иисус Назорей ще разруши това място и ще промени обичаите, що ни е предал Моисей.
15. И всички, които седяха в синедриона, се вгледаха в него и видяха, че лицето му беше като лице на Ангел.1. Тогава първосвещеникът рече: това тъй ли е?
2. А той отговори: мъже братя и отци, чуйте! Бог на славата се бе явил на отца ни Авраама, когато беше в Месопотамия, преди той да се засели в Харан,
3. и му каза: "излез от твоята земя, от твоя род и от дома на баща си, та дойди в земята, която ще ти покажа".
4. Тогава той излезе от земята Халдейска и се засели в Харан, а оттам, след бащината му смърт, Бог го пресели в тая земя, дето вие сега живеете.
5. И не му даде в нея наследство ни една стъпка, а обеща да я даде за владение нему и на потомството му след него, когато той още нямаше чедо.
6. И говори Бог така: "потомците ти ще бъдат пришълци в чужда земя, и ще бъдат поробени и притеснени четиристотин години.
7. Но Аз ще съдя оня народ, под чието робство ще бъдат; и след това те ще излязат и ще Ми служат на това място".
8. И даде му завет за обрязване. След това той роди Исаака и го обряза на осмия ден; а Исаак роди Иакова, Иаков пък - дванайсетте патриарси.
9. Патриарсите завидяха на Иосифа и го продадоха в Египет; ала Бог беше с него,
10. избави го от всичките му неволи и му дарува благоволение и мъдрост пред фараона, египетски цар, който го и постави началник над Египет и над целия си дом.
11. Тогава настана глад и голяма неволя по цялата земя Египетска и Ханаанска, и нашите бащи не намираха храна.
12. А Иаков, като чу, че в Египет имало жито, изпрати бащите ни за първи път.
13. А когато отидоха втори път, Иосиф се откри на братята си, и Иосифовият род стана известен на фараона.
14. Иосиф прати та повика баща си Иакова и целия си род - седемдесет и пет души.
15. Иаков слезе в Египет, и се помина там - той и бащите ни;
16. и ги пренесоха в Сихем и положиха в гроб, що бе купил Авраам със сребро от синовете на Емора Сихемски,
17. И като наближаваше време да се изпълни обетът, за който Бог се бе клел на Авраама, народът растеше и се умножаваше в Египет,
18. докле дойде друг цар, който не познаваше Иосифа;
19. той, лукавствувайки против нашия род, притесняваше бащите ни, като ги принуждаваше да хвърлят децата си, за да не остават живи.
20. В това време се роди Моисей, които беше Богу мил. Три месеца го отглеждаха в бащиния му дом.
21. А когато беше хвърлен, прибра го фараоновата дъщеря и си го отхрани като син.
22. И научен биде Моисей на всичката мъдрост египетска, и беше силен на думи и дела.
23. Когато той навършваше четирийсет години, дойде му наум да споходи своите братя, синовете Израилеви.
24. И като видя, че обиждат едного от тях, защити го и отмъсти за оскърбения, като уби египтянина.
25. Той мислеше, че братята му ще разберат, какво Бог чрез неговата ръка ще им даде спасение, но те не разбраха.
26. На другия ден, когато някои от тях се биеха, той се яви и ги придумваше да се помирят, казвайки: "мъже, вие сте братя; защо се обиждате един други?"
27. Но онзи, който обиждаше своя ближен, го отблъсна и рече: "кой те е поставил началник и съдия над нас?
28. Да не би да искаш и мене да убиеш, както уби вчера египтянина?"
29. От тия думи Моисей забягна и стана пришълец в земята Мадиамска, дето му се родиха два сина.
30. Като се изминаха четирийсет години, яви му се в пустинята на планина Синай Ангел Господен в огнения пламък на една къпина.
31. Моисей, като видя, почуди се на туй видение; а кога се приближи да разгледа, дойде до него глас Господен:
32. "Аз съм Бог на твоите отци, Бог Авраамов, Бог Исааков и Бог Иаковов". Моисей се разтрепери и не смееше да погледне.
33. А Господ му каза: "събуй си обущата от нозете, защото мястото, на което стоиш, е земя свята.
34. Аз видях, видях неволите на Моя народ в Египет и чух стенанията му, та слязох да го избавя; и сега дойди, ще те пратя в Египет".
35. Тоя Моисей, когото те бяха отхвърлили, казвайки: "кой те е поставил началник и съдия", - него Бог, чрез явилия му се в къпината Ангел, проводи за началник и избавител.
36. Той ги изведе, като направи чудеса и личби в Египетската земя и в Червено море и в пустинята през четирийсет години.
37. Това е онзи Моисей, който бе казал на синовете Израилеви: "Господ, Бог ваш, ще въздигне вам измежду братята ви Пророк като мене; Него ще слушате".
38. Това е оня, който при събранието в пустинята беше с говорилия му на планина Синай Ангел и с нашите бащи; това е оня, който прие живи думи, за да ги предаде нам,
39. и комуто нашите бащи не искаха да се покорят, а го отблъснаха и се обърнаха със сърцата си към Египет,
40. като рекоха на Аарона: "направи ни богове, които да вървят пред нас; защото не знаем, какво се е случило на тоя Моисей, който ни изведе из Египетската земя".
41. И направиха в ония дни теле, и принесоха жертва на идола и се веселяха пред делото на своите ръце.
42. А Бог се отвърна и ги остави да служат на воинството небесно, както е писано в книгата на пророците: "доме Израилев, принасяхте ли Ми вие заколения и жертви през четирийсет години в пустинята?
43. Вие възприехте скинията Молохова и звездата на вашия бог Ремфана, образи, които направихте, за да им се покланяте; и Аз ще ви преселя оттатък Вавилон".
44. Скинията на свидетелството бе сред нашите отци в пустинята, както бе заповядал Оня, Който говори на Моисея да я направи по образец, какъвто бе видял.
45. Нея нашите отци с Иисуса наследиха и внесоха във владенията на ония народи, които Бог бе прогонил от лицето на отците ни. Тъй беше до дните на Давида,
46. който намери благоволение пред Бога и поиска да намери жилище на Бога Иаковов.
47. А Соломон Му построи дом.
48. Ала Всевишният не живее в ръкотворни храмове, както казва пророкът:
49. "небето е Мой престол, а земята - подножие на нозете Ми. Какъв дом ще Ми съзидате, казва Господ, или кое място е за Моя почивка?
50. Нали Моята ръка направи всичко това?"
51. Твърдоглавци и необрязани по сърце и уши! Вие всякога се противите на Светия Дух, както бащите ви, тъй и вие.
52. Кого от пророците не гониха бащите ви? Те убиха ония, които предизвестиха идването на Праведника, Чиито предатели и убийци станахте вие сега, -
53. вие, които приехте Закона при служение на Ангелите, а го не спазихте.
54. Като чуваха това, сърцата им се късаха от яд и скърцаха със зъби срещу него.
55. А Стефан, изпълнен с Дух Светий, като погледна към небето, видя славата Божия и Иисуса да стои отдясно на Бога,
56. и каза: ето, виждам небесата отворени и Сина Човечески да стои отдясно на Бога.
57. Но те, като закрещяха с висок глас, затулиха ушите си и единодушно се нахвърлиха върху него
58. и, като го изведоха вън от града, хвърляха камъни върху му; а свидетелите сложиха дрехите си при нозете на един момък, по име Савел,
59. и хвърляха камъни върху Стефана, който се молеше и думаше: Господи Иисусе, приеми духа ми!
60. И, като коленичи, викна с висок глас: Господи, не зачитай им тоя грях! И като каза това, почина.

Св. ИГНАТИЙ БОГОНОСЕЦ ­- ПЪРВИЯТ СВ. ОТЕЦ И УЧИТЕЛ НА ЦЪРКВАТА

Posted in Поучения.

Богоносецът св. Игнатий е първият свети Отец и Учител на Църквата, както и първият след апостолите Велик богослов на православното учение. Истинността, непосредствеността и увереността в словата му говорят за един наистина апостолски мъж.

С богословието на св. Игнатий Църквата навлиза в един нов етап - етап на обосноваване и разглеждане на църковните проблеми не само от практическата им страна, но предимно от богословско гледище. С други думи, в негово лице се заражда онази църковна тактика, която ще важи за цялото посетнешно развитие на Църквата: наболелите църковни проблеми да се решават чрез усилието истината в тях, която следва да бъде търсена при дадена болезнена ситуация, да бъде богословски изразена. Именно в лицето на св. Игнатий Църквата надживява стадия на лесните нравствени поучения и морализма от времето на юдаизма и елинизма. Нещо повече, св. Игнатий показва, че богословът християнин може да се ползва от езика на съвременния си културен климат (юдаизъм, гностицизъм, елинизъм), без да се повлиява съществено от него. Защото православното богословие има свой специфичен път, който е път с дадени предпоставки и целеустременост, които именно трябва да се търсят и поставят при разкриването на църковната истина по даден въпрос.

Св. Игнатий Богоносец, а чрез него и Църквата, окончателно приключва с влиянието на юдаизма и полага началото на едно ново богословие ­ - Църковното богословие, което вече приключва със схоластичното анализиране на понятията и тематиките.

Богословски принос
В богословието на св. Игнатий могат да бъдат различени три основни момента: а) богословие на епископското служение; б) богословие на църковното единство и в) богословие на евхаристийния реализъм, т. е. за реалността на връзката между вярващия християнин и Господ Иисус Христос, която в св. Евхаристия достига своята най-върхова точка.

По времето на св. Игнатий много вярващи не са смятали за нужно да участват в св. Евхаристия, която поместният епископ отслужвал. Те се съмнявали в автентичността и изключителността в служението на поместните епископи и съответно си създавали групи с тяхна си евхаристия. По този начин, епископът и неговото служение в Църквата се превръщали само в някакво повърхностно звание, лишено от всякакво богословско основание и изключителност. Този проблем бил особено наболял и съществувал още от времето на св. Климент Римски.

Св. Игнатий като поставя богословски този проблем, той свързва автентичността на св. Евхаристия именно с епископа, който е така "свързан" с Христос, както трябва да са свързани епископът и вярващите. Епископът е незаменяем, защото е "образ на Отца" (Послание до Тралийци 3:1). Епископското служение е продължение на делото на Господ и апостолите.

Епископът е осезаемото и реално средоточие на църковното единство. Връзката с епископа е предпоставка за единението на човека с Бога и същевременно е и доказателство за наличието на това единение. Доказателството, че даден човек принадлежи към Църквата.

Ако няма единение на вярващите с епископа, тогава няма и "съборна (вселенска, от гр. καθολικην) Църква" (вж. Смирн. 8:2). Св. Игнатий е първият църковен писател, който използва термина "съборна (вселенска) Църква", както и термините "християнство" (Магн. 10:3) и "Евангелие" (Смирн. 7:2 и др.) като единно понятие за четирите текста на св. евангелисти.

Богословското дело на св. Игнатий е значима и дръзновена стъпка в хода от живота на Църквата. Тук вече ясно и пълно се посочва църковната йерархия - ­ за първи път се явяват отделно разгледани епископът, презвитерът и дяконът. А и христологията при светия Богоносец е по-дълбока и пълна. Като цяло богословието на св. Игнатий концентрира в себе си богословския дух на св. ев. Йоан и на св. ап. Павел. Но при него то се доразвива и към богословие за единението с Господ Христос, както и към богословие на мъченичеството.

За отбелязване е, че първият св. Отец и Учител на Църквата ­ св. Игнатий Богоносец, е и първият църковен писател, който поставя своето богословие, богословското си учение, в пряка зависимост от Божието просветление и ръководство. Св. Игнатий изразява своето мнение по сотирологични въпроси само "ако Господ ми открие" (Ефес. 20). Така например, той уверява и филаделфийци, че всичко онова, което им е говорил за единството с епископа, му е открито от Дух Светий (Фил. 7).

Житие
Рядко се случва историческата памет да запази толкова малко за един толкова велик мъж. Посланията на св. Игнатий са почти единственият източник за неговото житие, освен относителния принос на Евсевий и на значително по-късното "Мъченичество на св. Игнатий".

Св. Игнатий е роден в Антиохия, сега незначително селце на име Антакия, в източната част на Турция, близо до Сирия. Той бил вторият епископ на Антиохия. Епископството му започва от 70 г. сл. Р. Хр. За личното му познанство с апостолите няма никакво съмнение. Текстовете, които са останали от него, издават не само добро образование, но и значим писателски талант с явна наклонност към поетичното слово.

В Антиохия св. Игнатий е имал възможността още като младеж да се запознае с водещите философски и религиозни течения на своята епоха. На каква възраст обаче той е станал епископ, не се знае. Но е сигурно, че неговият авторитет и духовната му власт надхвърляли Антиохия, разпростирайки се върху цяла Сирия, а неговата известност била още по-голяма. Това личи от голямото уважение и безкрайното доверие, което му оказвали както малоазийските, така и римските християни. Безспорното е, че ставало въпрос за епископ с вселенски авторитет.

При гоненията на римския император Траян срещу християните св. Игнатий бил заловен и осъден на разкъсване от зверове в римския Колизей. Той бил закаран в Рим от група войници, които сам нарича "леопарди".

По време на пътуването си правил почивки в малоазийските градове Филаделфия, Смирна и Троада, откъдето продължил през Филипи, Дирахион (слав.ез., Драч, Албания) и Бриндизи (Италия). В Колизея в Рим след като отправя горещи молби към местните римски християни да не попречат на мъченичеството му, той станал жертва на зверовете през 108 г. сл. Р. Хр.

Произходът на името Богоносец, което и сам св. Игнатий използва за себе си, не е напълно изяснен. Според Свещ. Предание той е Богоносец, защото е онова дете, което Господ вдигнал на ръце като пример за невинност (Мат. 18:1) и още защото при мъченическия му подвиг християните видели на гърдите му издълбано името на Господ Иисус Христос. Очевидно е обаче, че той се самоназовава "Богоносец", защото е изживявал по изключителен начин своето реално общение с Христос и имал ясно съзнание за това.

Православната църква чества паметта му на 20 декември.

Творения
Св. Игнатий е написал 7 послания, и то в края на живота си. Други не са останали. Неговата реч е някъде лирична, а другаде драматична; на места е хармонична, а на други ­ - несвързана; някъде е ясна, а понякога - ­ прибулена от сирийски идиоми. Но се знае, че той при всички случаи не е имал никакво време и възможност за филологическа обработка на писанията си. Светият Богоносец е писал под силно външно и вътрешно напрежение - ­ окован, на път за мъченическата му смърт в Рим.

Посланията са писани по време на престоите му в Смирна и Троада. Пръв техен свидетел става св. Поликарп Смирненски, който ги изпраща (без онова до Римляни) на Филипяни.

 автор: Ставрофорен свещеноиконом РОМАН АРНАУЧКОВ

 

Рождеството още не е отминало

Posted in Поучения.

Словото стана плът – Синът Божий, Събезначалният на Бог Отец и Светия Дух, стана Човек като се въплъти от Светия Дух и Дева Мария.

Какво дивно, страшно и спасително тайнство!  Безначалният прие начало като Човек, Безтелесният стана плътоносец, Бог стана Човек без да престава да бъде Бог! Непристъпният, от Когото треперят Серафимите и пред Когото Херувимите закриват лица, стана достъпен за всички като прие образ на раб.

Защо и заради какво е това снизхождение на Твореца към Своите  престъпни творения? Какво е това снизхождение към човечеството, което по своя воля отпада от Бога – от Своя Творец? Всичко това е поради величайшето и неизречимо милосърдие на Владиката към Своето създание, защото Той не можеше да гледа целия човешки род, създаден от Него обдарен с дивни дарове, да бъде поробен от дявола и да бъде обречен на страдания и мъка.

Словото стана плът, за да направи нас земните небесни, а грешните – свети! За да ни въздигне от тление към нетление, от земята на небето и от робството на греха и дявола да ни възведе в славната свобода на чеда Божии! Да ни въздигне от смъртта към безсмъртието и да ни направи Синове Божии, поставяйки ни на престола като царски деца.

О, безмерно Божие благоутробие! О, неизречима Божия премъдрост! О, чудо поразяващо не само човешкия, но и ангелския ум!

Да въздадем слава на Бога! Защото с пришествието на земята на Сина Божий по плът, Който принесе Самия Себе Си в жертва за грешния човешки род, вместо проклятието, което бе изречено в началото от Бога, на вярващите в Него се дарува благословението на Небесния Отец! На осиротялото по причина на греха човечество се дава осиновление и обещание за наследството на вечния живот като отново му се връща Небесния Отец чрез тайнството на духовното възраждане – кръщението и покаянието.

Хората се избавят от най-мъчителната и смъртоносна власт на дявола, от терзанията на греха и всички страсти, а човекът се обожествява заради безмерното милосърдие на Божия Син, защото му се прощават греховете седемдесет пъти по седем! Грешниците са помилвани, нечистите са очистени, осквернените се освещават, немощните се изцеляват, а на обезчестените се дарува безмерна чест и слава!

Помрачените са просветени с Божествената светлина на благодатта и разума, а на човешкия ум е даден Божий разум, защото „ние имаме ум Христов“ (1 Кор. 2:16) както казва свети апостол Павел. На човешкото сърце е дадено сърце Христово; тленното е обезсмъртено; голото и изпонараненото от греха и страстите е украсено с Божествената слава; гладното и жадното е наситено и утолено с питаещото душата и укрепващото Слово Божие и с пречистото Тяло и божествена Кръв Христови! Безутешните са утешени, а насилваните от дявола са избавени и се избавят!

А какво се изисква от нас, братя и сестри, за да се възползваме от цялата тази благодат, принесена нам свише на земята от Сина Божий?

Нужно ни е на първо място вяра в Сина Божий, в Евангелието или в небесното учение. Истинско покаяние за греховете и изправление на живота и сърцето, общение в молитвите и тайнствата, знание и изпълнение на Христовите заповеди. Нужни са ни добродетели – християнско смирение, милосърдие, въздържание, чистота и непорочност, простота и незлобие на сърцето!

Да принесем тези добродетели, братя и сестри, като дар на Родилия се заради нашето спасение вместо злато, ливан и смирна, които му принесоха влъхвите като на цар, като на Бог и като на Човек, дошъл да приема смърт заради нас човеците! Това ще бъде най-приятната жертва от нас за Бога и за Младенеца Иисус Христос! Амин!

Източник: Прот. Йоанна Сергиева (Кронштадского). Солнце Правды. О Жизни и учении Господа Нашего Иисуса Христа. Санкт Петербург, 1902, с. 4-6.

Превод от руски език: Костадин Нушев