Християнче се наричам и навсякъде мълвя, Господи, че Те обичам, в тоя век на суета!   Знам, че златното Ти семе търси детския копнеж – на такива като мене Твойто царство ще дадеш.   Братска обич ще обхване всички хора по света, ако всеки рано стане малък гълъб на мира...

Епископ Нестор, 1946г., сп.”Християнка”

Антоний Дичев, 6 г.

Тази история се е случила отдавна, много отдавна... А може би не толкова отдавна. Може би тя се случва някъде и сега, в този момент, докато с вас си разказваме тази приказка.

Живели в Старата гора две човечета, които много си приличали, всичко им било еднакво: и косите, и очите, и ръста, и телосложението, но, ако се вгледал човек по-внимателно в тях, щял да забележи, че бръчиците на едното били от смях, а на другото от гняв.

Такъв си бил единият – все търсел повод да избухне, все другите му били криви за всичко, всичко му пречело. Върви си той през гората, а зайчето го спира и му се примолва:

- Навехнах си лапичката, дечицата ми са гладни, помогни да им направя морковена супичка...

- Не, никога! – бил грубият отговор.

Зайчето опитвало само да приготви супичката, но много се измъчвало, а работата не вървяла. Тъкмо да се откаже и от там минавало другото човече:

- Как си Зайко? Добре ли си? Вървят ли нещата? – питало то с усмивка на лице.

- Как да вървят? Навехнах си лапичката? Работата не спори с една лапичка и то лявата... Ти можеш ли да ми помогнеш?

- Да, добре! – отвръщало с усмивка човечето и не само обещавало, но и незабавно запрятало ръкави да отмени Зайко.

Днес така, утре така и накрая всички забравили истинските имена на човечетата и започнали да ги наричат „Да, добре” и „Не, никога”. Нали това били най-често повтаряните от тях думички, тяхната запазена марка.

Дните в старата гора много си приличали: всички ставали рано всяка сутрин и тичали напред-назад по задачи до тъмно. Малко новини имало, нищо не се променяло, докато един ден с „Не, никога” не се случила беда.

Вървял си той през най-гъстата гора да търси ягодки на скришни полянки, за които никой не знаел, но току поглеждал небето и цъкал с език:

- Ама, че черен облак! Ще вали! Ще изгният ягодките и няма да мога да си направя тази година вкусно сладко от диви ягоди... Ама, че работа!

И нали бил вдигнал глава нагоре, и нали не гледал в краката си... Паднал в една дупка. Но това не била обикновена дупка, а дълбока, дълбока яма.

В тишината на най-гъстата гора се чуло само едно: „Туп!” и веднага след това: „Ох!” А после се разнесли викове:

- Помощ! Помощ!

Но в отговор кънтяло само ехото. Много ли стоял „Не, никога” на дъното на ямата, малко ли, не се знае. Мога да ви кажа обаче със сигурност, че, ако в началото гласът му звучал заплашително, накрая вече бил почти плачлив, умолителен. И как няма да е – небето все повече потъмнявало, облаците ставали все по-големи и заплашителни, слънцето все повече клоняло на запад, а стомахът на „Не, никога” все по-настойчиво къркорел. Това бил моментът, в който „Не, никога” легнал на дъното на ямата в настроение прекалено мрачно дори за него самия. Той вече загубил всяка надежда, че някога ще излезе от дупката. И тогава се разнесъл гласът на „Да, добре”. Той вървял през гората и си пеел весело, а мелодията се чувала все по-близо и по-близо.

„Не, никога” се стреснал. Отворил уста да викне отново за помощ, но се разколебал. Спомнил си как наскоро си бил обещал да не говори повече никога на „Да, добре”. Не бил много сигурен вече за какво му се разсърдил, но това не било важно. Щом е казал, че няма да говори с него, значи няма да говори с него и толкоз! Твърдо го решил, но коремът му изкуркал и той бързо викнал:

- Помоооощ!

- Кой си ти? И къде си? – бързо се обадил „Да, добре”.

- Аз съм, „Не, никога”. Паднах  в една дупка тук долу, под голямата ела.

- Ааа! – възкликнал „Да, добре.” – Сега те виждам!

И бързо измъкнал „Не, никога” от ямата. Той изобщо не си спомнял „Не, никога” някога да го е обиждал.

От този момент нещо се преобърнало в„Не, никога”. За пръв път бил изпаднал в беда. Сега вече знаел какво е да няма кой да ти помогне в труден момент. По целия обратен път към дома „Не, никога” за пръв път изпитал и друго. До тогава той не знаел какво е това добро настроение, но този път изминал пътя бързо и леко с ведрия и усмихнат „Да, добре”, който ту весело си тананикал, ту подскачал по пътечката. И така, „Не, никога” решил да разкрие тайната на „Да, добре”, който обичал и слънцето, и дъжда, и селото, и града, и горите, и полята, и лошите, и добрите...

Започнали двете човечета всеки ден да излизат заедно на обиколка из гората. На паячето повреденото станче ще поправят - да си изтъче нова паяжинка, на катеричката ще помогнат лешничета и орехчета за зимата да складира, за мечката мед ще оставят пред пещерата... И всяка вечер „Не, никога” с учудване забелязвал, че колкото повече помага на другите, толкова повече се усмихва, и не само, че не се уморява, а от някъде му идват нови и нови сили.

Двамата приятели станали неразделни и неусетно „Не, никога” също се превърнал в „Да, добре”. Така си и живеят до днес като братя в онази далечна Стара гора не едно, а две – човечетата „Да, добре”.

А ти кое човече си?

----------------------------------------------------------------------------------------------------------------------

Харесахте ли приказката? На мен много ми харесва. Особено заради щастливия край. Ако искате и при вас всичко да се нарежда така добре, запомнете две неща. Първото е народната мъдрост: "С какъвто се събереш, такъв ставаш." А второто са думите на един съвременен свят човек, старецът Тадей: "Каквито са мислите ти, такъв е и животът ти."

презвитера М. Дичева

Лъвчета рисувал един свещар от Велен, върху свещите рисувал лъвчета. Те ли били причината, свещите ли си горели хубаво – прочул се свещарят чак в столичния град. Всяка седмица царска каруца идвала във Велен за свещи. И така цяла година, докато царят извикал свещаря в двореца.

- Където конете ще бият път – рекъл му, - ти ще дойдеш тук да правиш свещи. А?

- Не мога, царю – отвърнал свещарят. – Имам много приятели и ще ми е трудно да се разделя с тях.

Изумил се царят от думите му – за първи път срещал човек, който заради приятелите си не иска да стане придворен.

Отишъл царят и донесъл три малки златни лъвчета, направени от злато.

- Дай ги – рекъл му – на своите приятели!

И докато пътувал до Велен, свещарят мислел на кого да подари лъвчетата, двадесет приятели имал, на кого от тях да даде трите златни лъвчета? Пристигнал и продължил да мисли, вечерта, когато приятелите му дошли на гости, един по един ги оглеждал, мислил, премислял и не могъл да реши.

Богат бил свещарят, къщата му се намирала на лично място във Велен. Неговите връстници вече се били задомили, а той живеел сам. До обед правел свещи, подир обед рисувал по тях лъвчета, а вечер приемал приятелите си. До късно свирели музиканти, вино се леело и се поднасяли най-отбрани ястия.

Искал да бъде весел свещарят и тая вечер, но мисълта за трите златни лъвчета не го напускала. Кому да ги даде? И оглеждал приятелите си – мигар може да даде златно лъвче на резбаря, а да не даде на сладкаря... Нали всичките са му приятели!

- Защо си умислен? – питали го угрижени приятелите му.

- Уморен съм от пътя – отговарял свещарят.

- Хей, музиканти, свирете! – извикали неколцина от гостите. – Свирете да премахнем умората от очите на нашия приятел!

Засвирили музикантите, дигнали се пълни чаши за здравето на всички и най-вече за здравето на стопанина. Забравил свещарят за лъвчетата, но на сутринта, когато се събудил, първата му мисъл била кому да ги подари.

- Защо не бяха двайсет! – рекъл си свещарят. – Тъкмо за всеки приятел по едно...

Сложил той лъвчетата в една кошница и отишъл при най-добрия златар на Велен.

- Златарю – попитал го, - можеш ли да направиш от тия три лъвчета двайсет?

- Мога – отвърнал златарят, - но те имат царски знак, не бива да се разваля царският знак.

Взел кошницата свещарят и отишъл при най-добрия златар на Лосина.

- Златарю – попитал го, - можеш ли да направиш от тия три лъвчета двайсет?

- Много са хубави, свещарю – отвърнал му златарят, - никога не бих развалил нещо хубаво, за да направя по-лошо.

Чудел се свещарят какво да направи и се сетил за мъдреца. Така и така съм в Лосина, рекъл си, ще отида при него, на толкова хора съвети е дал, дано и на мене помогне. И отишъл свещарят при мъдреца.

- Мъдрецо – рекъл му, - царят ми даде тия златни лъвчета да ги подаря на своите приятели. Кажи ми какво да направя, когато приятелите ми са двайсет, а лъвчетата само три.

Благодаря Ти, Боже мили, 

че ме даряваш с крепки сили.

Че ми изпращаш благослов,

надежда, вяра и любов. 

Сега раста, не ме оставяй,

в добри дела ме направлявай,

да бъда, Боже, милостив,

да съм добър и справедлив.

По светли пътища води ме,

да славя, Боже, Твойто име.

Дай мирни дни, щастлив живот,

на моя мил, добър народ.

 

Димитър Спасов

www.chitanka.info

Антоний Дичев - 6 г.