На 23 февруари пред паметника, издигнат в чест на офицерите и сержантите от 27-и пехотен Чепински полк на територията на бившите казарми в град Пазарджик, беше отбелязана 104-а годишнина от трагичните събития край с. Булаир по време на Балканската война от 1912-1913 година. В смъртоносния капан на снежната виелица тогава загиват 255 воини, силно измръзнали с ампутирани крайници са 1061, а с по-слаби измръзвания са още 1071 души от полка и на практика от тази трагедия не остава незасегната къща, фамилия или населено място в тогавашната Пазарджишка околия.
Председателят на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва подполковник от резерва Трифон Калпаков прочете кратка историческа справка за събитията, написана по спомените на санитарния лекар на 3-та дружина от 27 Чепински полк д-р Илия Матакиев. Д-р Матакиев разказва за ужаса, с който се сблъскали войниците в дните 16 - 18-и февруари 1913 г., когато започва да вали лек дъжд, по-късно обърнал се на незапомнена снежна виелица. „Окопите, заедно с намиращите се в тях войници, бяха затрупани от снежни преспи. Настана такъв ужасен ад, който не позволяваше просто да се погледне. Мъртва тишина навсякъде, всичко замръзнало. До ден днешен си спомням стенанията на страдащите измръзнали войници… Виждам покъртителни картини: как протягат ръце към своите другари, за да им помогнат да излязат от големите преспи, как очакват помощ от санитарите. Лицата на войниците бяха бледи от студа, пръстите на ръцете вдървени и полусвити и ако се опиташе човек да ги изправи, кожата и месото се късаха. Дрехите, измокрени до костите първоначално от дъжда, а вследствие от силния студ замръзнали по тялото им, просто ставаха на кокал. С нищо не можеше да им се помогне, понеже тия, които се изпращаха да сменят измръзналите, сами замръзваха. Сърцето на човек се късаше… Страшна виелица, нищо не се виждаше. Вървях около половин час. В тъмнината вляво от мен се чуваха гласове, нещо като виене на кучета. Взрях се добре. Видях пред себе си фигури, наподобяващи пирамиди, покрити със сняг. Когато се доближих до тях, оказа се, че това са конете на патронния обоз – седнали на задните си крака, прострели предните си напред, изправили глави, за да не бъдат затрупани със сняг. Горките животни умилно изцвилиха, като че ли искаха помощ от мен… Видях група от около 20-30 войника, прави, тупат с краката си, за да ги сгреят и плачеха. Около тях имаше 7-8 войника умрели и полузарити със сняг… Чепинци гаснеха един по един. Нямането възможност да се даде нито топла храна, нито хляб в продължение на цели два дни, увеличи още повече нещастието. Замръзналите краища на тялото все повече и повече се увеличаваха. Не беше малко и числото на умрелите, които с отворени и втренчени в далечината очи, гледаха като да са живи“.
По традиция беше извършен помен за упокоение душите на загиналите български войници. Последованието беше отслужено от Константийския епископ Яков, втори викарий на Пловдивския митрополит. С него съслужиха секретарят на Пазарджишка духовна околия прот. Боян Кочев и свещ. Спас Дичев от катедрален храм "Успение Богородично" гр. Пазарджик. В края епископ Яков призова: „Нека помним подвига на тези, които дадоха живота си, за да ни има нас днес. Имайки пред очите си саможертвата на българските войници, които с кръвта си запазиха Родината, нека ние с делата си продължим тяхното дело и я съхраним“.
Пред паметника бяха поднесени цветя от областния управител на Пазарджик г-н Златко Митрев, зам.-кмета на Община Пазарджик г-н Петър Петров, началника на Военното окръжие в гр. Пазарджик подп. Колегов, кметове на населени места от община Пазарджик, представители на Омбудсмана на Пазарджик, Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, Съюза на ветераните от войните, Военния клуб в Пазарджик, РИМ - Пазарджик, множество ветерани от войните и жители на град Пазарджик и други градове и села от областта.
