На 24-я ден от месец февруари всяка година Светата Църква чества радостните събития на 1-то и 2-то намиране честната глава на светия Предтеча и Кръстител Господен - свети Йоан.

В истински духовен празник се превърна този ден за част от хората, излежаващи присъдата си "лишаване от свобода" в Пазарджишкия затвор. Четиринадесет мъже на различна възраст приеха светото Кръщение в името на Триединния Бог в параклиса на затвора, посветен на св. арх. Михаил.

Светото тайнство беше отслужено от Негово Преосвещенство Константийския епископ Яков, втори викарий на Пловдивския митрополит и архиерейски наместник на Пазарджишка духовна околия. В съслужение с него бяха прот. Боян Кочев, секретар на Околията, свещ. Неделчо Борисов, обслужващ затворническия параклис, свещ. Спас Дичев и свещ. Любомир Чавдаров, служащи в катедрален храм "Успение Богородично" гр. Пазарджик.

Кръстници на новопросветените в християнската вяра станаха техни събратя от затвора. На всеки от кръстените свещенослужителите подариха комплект бельо, кърпа и сапун. В края на богослужението епископ Яков лично закачи на гърдите на всеки от тях осветено кръстче, символ на Христовата вяра.

Той се обърна към присъстващите затворници и им каза: "Скъпи в Христа наши братя! Нашият Господ Иисус Христос е казал, че който не се роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие. Днес стана за вас това духовно раждане, от днес вие вече сте нови хора, нова твар. Досега сатаната успяваше да ви оплете в своите мрежи, за което, сигурен съм, съжалявате. Дерзайте, не се отчайвайте! От сега нататък имате свой ангел-хранител, свой силен помощник в живота. Прибягвайте молитвено към неговата помощ при всяко следващо изкушение, при всеки случай, когато пред вас се изправи въпросът: "Да оскърбя ли своя ближен, да му причиня ли зло?". Бъдете трезви, бъдете силни. Винаги избирайте доброто и носете достойно името Христово".

 

На 23 февруари пред паметника, издигнат в чест на офицерите и сержантите от 27-и пехотен Чепински полк на територията на бившите казарми в град Пазарджик, беше отбелязана 104-а годишнина от трагичните събития край с. Булаир по време на Балканската война от 1912-1913 година. В смъртоносния капан на снежната виелица тогава загиват 255 воини, силно измръзнали с ампутирани крайници са 1061, а с по-слаби измръзвания са още 1071 души от полка и на практика от тази трагедия не остава незасегната къща, фамилия или населено място в тогавашната Пазарджишка околия.

Председателят на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва подполковник от резерва Трифон Калпаков прочете кратка историческа справка за събитията, написана по спомените на санитарния лекар на 3-та дружина от 27 Чепински полк д-р Илия Матакиев. Д-р Матакиев разказва за ужаса, с който се сблъскали войниците в дните 16 - 18-и февруари 1913 г., когато започва да вали лек дъжд, по-късно обърнал се на незапомнена снежна виелица. „Окопите, заедно с намиращите се в тях войници, бяха затрупани от снежни преспи. Настана такъв ужасен ад, който не позволяваше просто да се погледне. Мъртва тишина навсякъде, всичко замръзнало. До ден днешен си спомням стенанията на страдащите измръзнали войници… Виждам покъртителни картини: как протягат ръце към своите другари, за да им помогнат да излязат от големите преспи, как очакват помощ от санитарите. Лицата на войниците бяха бледи от студа, пръстите на ръцете вдървени и полусвити и ако се опиташе човек да ги изправи, кожата и месото се късаха. Дрехите, измокрени до костите първоначално от дъжда, а вследствие от силния студ замръзнали по тялото им, просто ставаха на кокал. С нищо не можеше да им се помогне, понеже тия, които се изпращаха да сменят измръзналите, сами замръзваха. Сърцето на човек се късаше… Страшна виелица, нищо не се виждаше. Вървях около половин час. В тъмнината вляво от мен се чуваха гласове, нещо като виене на кучета. Взрях се добре. Видях пред себе си фигури, наподобяващи пирамиди, покрити със сняг. Когато се доближих до тях, оказа се, че това са конете на патронния обоз – седнали на задните си крака, прострели предните си напред, изправили глави, за да не бъдат затрупани със сняг. Горките животни умилно изцвилиха, като че ли искаха помощ от мен… Видях група от около 20-30 войника, прави, тупат с краката си, за да ги сгреят и плачеха. Около тях имаше 7-8 войника умрели и полузарити със сняг… Чепинци гаснеха един по един. Нямането възможност да се даде нито топла храна, нито хляб в продължение на цели два дни, увеличи още повече нещастието. Замръзналите краища на тялото все повече и повече се увеличаваха. Не беше малко и числото на умрелите, които с отворени и втренчени в далечината очи, гледаха като да са живи“.

По традиция беше извършен помен за упокоение душите на загиналите български войници. Последованието беше отслужено от Константийския епископ Яков, втори викарий на Пловдивския митрополит. С него съслужиха секретарят на Пазарджишка духовна околия прот. Боян Кочев и свещ. Спас Дичев от катедрален храм "Успение Богородично" гр. Пазарджик. В края епископ Яков призова: „Нека помним подвига на тези, които дадоха живота си, за да ни има нас днес. Имайки пред очите си саможертвата на българските войници, които с кръвта си запазиха Родината, нека ние с делата си продължим тяхното дело и я съхраним“.

Пред паметника бяха поднесени цветя от областния управител на Пазарджик г-н Златко Митрев, зам.-кмета на Община Пазарджик г-н Петър Петров, началника на Военното окръжие в гр. Пазарджик подп. Колегов, кметове на населени места от община Пазарджик, представители на Омбудсмана на Пазарджик, Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва, Съюза на ветераните от войните, Военния клуб в Пазарджик, РИМ - Пазарджик, множество ветерани от войните и жители на град Пазарджик и други градове и села от областта.

На 19 февруари 2017 г. се отбелязват 144 години от обесването на йеродякон Игнатий - Васил Левски. По този повод след светата Литургия в катедрален храм "Успение Богородично", с благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, Константийският епископ Яков, втори викарий на Пловдивския митрополит отслужи панихида в памет на йеродякона. В съслужение с него бяха двамата секретари на Архиерейско наместничество гр. Пазарджик прот. Стефан Йорданов и прот. Боян Кочев и енорийските свещеници от храма свещ. Димитър Попов, свещ. Спас Дичев и свещ. Любомир Чавдаров.

След панихидата епископ Яков се обърна към присъстващите и припомни живота на йеродякон Игнатий, който до последно не се отказа от своята вяра и беше удостоен с великата Божия благодат да се изповяда в предсмъртния си час. Той добави: "Наскоро ми донесоха и показаха дневник на свещеник, който като дете е учил в Баткунската света обител. Там в записките отецът отбелязва как децата се учудили, когато след една от ваканциите техните съученици от гр. Батак не се върнали в училище. Няколко дни по-късно техният учител с мъка им съобщил, че град Батак бил нападнат от турските войски и приятелите им били убити в клането. Такива събития в трудния живот на българите не дали мира на младия дякон и той тръгнал да буди народа за борба. Нека никога не забравяме историята си. Колкото и да се опитват да ни обезличат и да ни накарат да забравим, нека винаги помним личностите, дали живота си за благото на Родината и народа."

След епископ Яков със слово за Левски към хората се обърна и г-жа Цветанка Иванова, Председател на Общински комитет "Васил Левски" гр. Пазарджик.

След това всички се отправиха с шествие до паметника на Левски в центъра на града, където от Община Пазарджик беше организирано поклонение. В него взеха участие областният управител на Пазарджик г-н Златко Митрев, зам.-кметът на Пазарджик г–н Петър Петров, представители на Общинския съвет, политици, общественици и много граждани. Епископ Яков и свещениците поднесоха цветя и прекланяйки колене, отново се помолиха Бог да прости греховете на Своя раб и му дарува вечно блаженство в Своето Царство.

Бог да го прости!

На днешния ден, събота преди Месопустна Неделя, Светата Църква е определила да си спомним за починалите наши отци, братя и сестри православни християни. С благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай, Константийският епископ Яков, втори викарий на Пловдивския митрополит, отслужи заупокойна архиерейска света Литургия в катедрален  храм "Успение Богородично" гр. Пазарджик. С него съслужиха прот. Боян Кочев, секретар на Пазарджишка духовна околия и свещ. Димитър Попов, служащ в катедралата. По време на литургията беше изпълнена и специалната заупокойна ектения, с която архиереят и свещениците изпросиха от Всеподателя Бога милост и прощаване греховете на всички по-рано отишли си от нас православни християни.

След литургията епископ Яков и отец Боян отслужиха и последованието на панихидата. Много от дошлите в храма миряни се включиха в молитвените песнопения, с които търсеха от Бога помилване душите на своите близки.

В края на службата епископ Яков се обърна с топли думи към присъстващите и призова всекидневно да принасяме нашите молитви и милостини в памет на своите покойни родственици. Той каза още: "Както умрялото житно зърно пада в земята, за да даде своя плод, така и ние, хората умираме и чакаме деня на всеобщото Възкресение. Нека се стараем да принесем обилен плод на добри дела тук, за да имаме достоен отговор за делата си и там. Нека милостивият Бог, по молитвите на Своята пресвята Майка - нашата неизменна Застъпница - Пресвета Богородица, се смили над душите на покойните наши братя и сестри и ги настани в селенията на праведните, дето няма ни болка, ни печал, ни въздишка, но безкраен живот, както пеем с думите на молитвата".

Ваше Светейшество,

Ваше Величество,

Достотчими архипастири скъпи гости от поместните православни църкви,

Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства,

боголюбиви отци, верни съработници на благодатната нива на Богоспасаемата Пловдивската епархия,

Възлюбени в Господа братя и сестри,

Приемам, че днес сте се намерили в този храм, посветен на Света великомъченица Марина, в престолния ни град Пловдив, не за да се славослови незаслужено един малък човек, а за да възхвалим заедно Господа и отново да Му благодарим за безкрайната Му милост и за всички чудеса и благодеяния, с които Той ни обсипва. Да кажем: „Не нам, не нам, а имени Твоему!” „Не за нас, не за нас, а в Твоето име”.

Преди десет години Бог промисли да ме постави, мен грешния, начело на тази древна апостолска катедра. Промисли Бог да ме вгради като поредната брънка в безкрайната верига на пловдивските архиереи. Верига, която е начената от Свети апостол Ерм, ръкоположен от самия Апостол Павел. Катедра, от която през последните 1981 години (от 36 г.сл. н.е.) непрестанно се е славело името Божие, с извършването на Светата Евхаристия са измолвани Божията милост и Божието благословение над тукашните християни, катедра, от която е било защитавано православието и са били проповядвани принципите на християнската православна вяра. Верига, която ще продължи до края на времената. Това е милост нечувана, за която благодаря Богу непрестанно. И отговорност, пред която изпитвам благоговеен трепет.

Същевременно служението на Пловдивската митрополитска катедра не е леко. Знаете, че по време на Сердикийския събор през 343 година арианите са се отделили и именно тук, във Филипопол, са провели алтернативния си паралелен еретически събор. И по-късно, през ХІ и ХІІ век, Пловдив е бил подложен на нашествия на павликяни, манихеи и всякакви други учения, които са претендирали да представят едно алтернативно християнство, една алтернативна вяра. От първите векове буквално до ден днешен, Пловдив е арена на титаничен сблъсък между православната Църква, такава, каквато е основана от Господ Иисус Христос и изградена от отците-светители на православието, от една страна, и всевъзможни псевдо-църковни и пара-християнски организации, които по същество се опитват да изместят или подменят истинското християнство и истинската Църква, от друга страна. Да подмамят, изкушат и отклонят народа от спасителното за него Христово учение. Не че това не се случва навсякъде по християнския свят. Не че на други места православните не биват буквално избивани и прокуждани. Но и тук в Пловдив не е леко. И слава Богу!

Щом срещаме трудности, щом имаме изпитания, значи че Бог ни обича, че ще ги преодолеем и издържим. Затова първото, което искам да кажа е: благодаря на Бога. Благодаря Му за благоволението да сложи върху ми тежкия кръст на Пловдивската митрополитска катедра. Благодаря за благодатната Му помощ, която винаги през тези години ми е давал, и че никога в тежки моменти, а те не бяха малко, не ме е изоставял. Единственото, което мога да дам в замяна е да потвърдя вече даденото от мен при хиротонията ми обещание, че никога няма да изоставя или предам светата Христова Църква и православната наша вяра. Никога и при никакви обстоятелства!

Съветваха ме да направя преглед на това, което съм постигнали в епархийската ни църква през изминалите десет години. Естествено, че не бих направил такова нещо. Иисус Христос казва: „Каквото поискате от Отца в Мое име, ще го направя, за да се прослави Отец в Сина. Ако поискате нещо в Мое име, Аз ще го направя” (Иоан, 14:13-14). Ако нещо е направено, ако нещо е постигнато тук, в Пловдивска епархия, то е защото Господ Иисус Хрестос го е направил. Не ние, а Той го е извършил. Ние само сме го поискали в Неговото име, за Негова прослава. Ако в момент на човешка слабост сме поискали нещо не в Негово, а в наше име, то просто не се е случило. През изминалите десет години Бог ни даде много благодат, много успехи, но и много уроци. Което се случи, се случи благодарение на Него; което не се случи, се случи заради нашите човешки слабости. Благодарим Му за това, което се случи и Му благодарим за уроците, които ни преподаде. Благодарим на Бога за всичко.

Веднага след благодарността към Бога, бих искал да отправя благодарност към тези, които през изминалите десет години наскърбяваха, нараняваха или се опитваха да навредят на Църквата. Тези хора са два вида. Първите са такива, които искат да навредят на Светата Православна Църква по вътрешна убеденост и осъзнат подтик да похулят Бога. Както ние сме приемници на апостолите, така и те са приемници на обективно съществуващото зло, което води война срещу Господа и Неговата Църква от първия ден и ще я води до последния. Те са нищожно малцинство. Молим се за тях и се надяваме на Бога за тяхното изправление. Но докато сме тук и носим отговорността, която ни е възложена, няма да оставяме хулителите на Бога да безчинстват, без да ги назовем и изобличим. Както се казва напоследък: толерантни сме, но не можем да бъдем толкова безкрайно толерантни, че да слушаме как Бог бива хулен и да се усмихваме любезно. Не очаквайте това от нас.

В другата, голямата група попадат хора, които неволно и поради човешка слабост са се поддали на козните на представителите на първата група за която говорих и повтарят невнятно техните укори и хули към Църквата, смятайки, че по този начин й правят услуга. Те са добри хора, но за жалост са се поддали на популизма. Популизъм е защото е популярно да се критикува църквата. Впрочем, чуйте едно църковно определение за популизма: „Ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха. Те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат.” Това е казал св. апостол Павел. Той веднага ни дава и решението: „Но ти във всичко бодърствувай, скърби претърпи, дело на благовестник извърши, службата си добре изпълни.” (2. Тим, 4:3-5). Тъй, че, да си гледаме службата, да извършваме дела на благовестие, да потърпим. Бог ще се погрижи за всичко останало.

Имало е през изминалите години към нас много упреци и критики. Когато критиките са били справедливи и са били отправяни от въцърковени хора, ние сме ги приемали и сме били благодарни за тях. Когато критиките обаче бяха отправяни от хора, които се водят православни само номинално, а критиките им са израз само и единствено на собствената им суета, когато критиките имаха за цел само да възвеличат критикуващия над Църквата и да го направят „популярен”, то в тези случаи ние разбирахме с болка, че тези хора не вредят толкова на Църквата, колкото на самите себе си. Пак св. ап. Павел е казал на коринтяни: „Ако някой ме е огорчил, то не мене е огорчил, а донейде, да не кажа много, всинца ви. Доста е за такъв наказание от мнозинството, така, че за вас е по-добре да му простите и да го утешите, за да не пропадне той от преголяма скръб. Затова моля ви да покажете към него любов.” (2 Кор, 2:5-8). Колкото и такива наши „критици” да се опитваха да ни принудят да слезем на нивото на медийния дебат, не успяха и няма да успеят. Прощаваме им, обичаме ги и се молим да спрат навреме, преди да са пропаднали от преголяма скръб, когато осъзнаят какво са причинили не толкова на Църквата, колкото на себе си. Този, който огорчава несправедливо църквата, претърпява наказание от мнозинството. Лично апостол Павел е заострил вниманието върху този факт. Повтарям. Този който огорчава несправедливо църквата, претърпява наказание от мнозинството. Разбирайте го както искате или ако искате се правете, че не го разбирате. С две думи, благодаря на добронамерените ни критици и прощавам на недобронамерените.

Нека всички заедно намерим начина да им покажем, че ги обичаме, да ги утешим и в крайна сметка да им помогнем да се спасят.

Благодаря на вярното свещенство на Пловдивска епархия. Благодаря им за тяхното съвестно служение, за грижите, които полагат за енориашите си, за трудовете им за благочинието в богослужението и благолепието на храмовете, за всичко, което тези воини на Бога правят ежедневно и ежечасно и върху чиите плещи се крепи епархийската ни църква. Ако нещо е постигнато в Пловдивска епархия – те са го постигнали. Дано съм успял да ги убедя колко ги уважавам и обичам и колко важен за Църквата е всеки един от тях. Ако те чувстват днес епархийската ни Църква по-силна и по-уважавана, отколкото е била преди десет години, то значи заедно сме били на прав път.

Благодаря на епархийските съветници, на служителите на Пловдивската митрополия и архиерейските наместници, на хилядите църковни настоятели, на клисарите и клисарките, на скромните жени, които безвъзмездно помагат с личен труд в църквите ни, на учителите и учителките по вероучение, на всички благодетели и спомоществуватели на нашите църкви и на църковното дело. За съжаление аз не мога да ви въздам заслуженото, но се моля непрестанно и вярвам безусловно, че Бог ще ви възнагради щедро за всичко, което правите за Неговата Църква.

Благодаря на Негово Светейшество Българският Патриарх Неофит и на моите събратя епархийските митрополити – членове на Светия Синод на Българската Православна Църква за братското им разбиране и всегдашната тяхна подкрепа, за насърчението на скромните ни трудове. През каквито и перипетии да е минавал, под какъвто и да е натиск да е бил подлаган, Светият Синод на родната ни света църква винаги е бил сплотен и единен в отстояването на чистотата на православната вяра. За мен е чест да принадлежа към състава на Свети Синод, чието единодушно решение и достойна догматична и канонична позиция във връзка със събора на о-в Крит от миналата година ще бъде вписано в аналите на църковната история на цялата Света, Вселенска и Апостолска Църква. Вярвам и съм убеден в това.

Ваше Светейшество смирено благодаря за оказаната ми висока чест да зачетете с молитвеното си присъствие и първосветителски благослов духовното тържеството по повод изпълнилите се десет години на моят скромен митрополитски труд и служение. И по този повод да ми бъде връчен високото отличие - орденът „Св. Йоан Рилски” 1-ва степен, който приемам не поради моите незначителни заслуги, а като признание за труда на всички мои съработници, викарни епископи, протосингел, духовни надзорници, епархийски съветници, църковни настоятели и всички труженици на Божията нива в диоцеза на Богоспасаемата Пловдвиска епрахия.

Изказвам искрената си благодарност към нашите скъпи гости, архиереите представители на поместните православни църкви. Високопреосвещеният архиепископ на Йопия Дамаскин от Йерусалимската патриаршия, Високопреосвещеният Борисполски и Броварски митрополит Антоний, управляващ делата на Украинската православна църква - Московска патриаршия, Високопреосвещения митрополит на Дидимотихо и Орестиада Дамаскин от Гръцката Православна Църква, свещеноиконом Нелуц Опря, представител на Румънския патриарх Даниил, а така същи и клиросните певци от хор „Нектарий протопсалт” от Румънската православна църква.

Благодаря на блаженопочившия патриарх Максим, който сигурен съм сега ни наблюдава от небето и съпреживява заедно с нас този момент, който нямаше да се случи, ако не беше той, с неговото велико търпение, доброта и щедрост. Винаги съм се осланял и ще се осланям на неговата помощ и подкрепа и се надявам, че и той, бидейки сега от дясно на Иисуса Христа, ме обича така, както аз го обичам.

И накрая, но не на последно място искам да изкажа една по- специална признателност. Към едно друго изповедание. Знаете, че в Пловдивска епархия православните християни от стотици години насам живеят заедно с мнозина наши съграждани и съотечественици, изповядващи исляма. Живеем мирно, в съгласие и сговор, при пълно взаимно зачитане и уважение. Чул ли е някой на територията на Пловдивска епархия да е имало прояви на нетолерантност между изповеданията? Да е имало прояви на религиозна вражда? Не, и доколкото зависи от мен, доколкото зависи от православните християни, няма и да чуе.

Защо казвам това? Казвам го защото напоследък много се говори за междурелигиозната нетолерантност. Идеята, че светът е обзет от религиозна нетолерантност се разпространява, забележете, не от представители на самите изповедания, а от светски дейци. От държавници, от интелектуалци, от представители на медиите и от други светски лица, които, всеки един взет сам за себе си, са или откровени атеисти или са хора, отрекли се от вярата. Тоест за това, че имало неприязън между религиите говорят лица, които отричат религията по принцип. Районът на света, историческа люлка на православието, е обхванат от пламъците на войната. В район, в който от повече от хиляда години християни и мюсюлмани живееха мирно, изведнъж се наложи да се налага религиозна толерантност! В тази война, както се твърди – в защита на религиозната толерантност – се изпращат армии и ескадрили, за да се налагат толерантност със сила. Те се изпращат от хора, които не вярват, че Бог съществува. Там където през последните години се е случила проява на религиозно насилие, винаги, след като се поразровите в казуса, установявате, че се касае за действия на платени наемници, продали животите и душите си на някой враг на вярата, враг на религията и враг на Бога. Тоест религиозна нетолерантност между двете основни за нашия регион изповедания няма. Тя се провокира, за да може да се оправдае войната.

Най-отговорно заявявам: към мюсюлманите, живеещи на територията на Пловдивска епархия, ние сме се отнасяли, отнасяме се и ще се отнасяме с уважение. Точно както и те се отнасят с уважение към нас, нещо, което многократно сме имали възможност да почувстваме. Това е така и така ще бъде. Защото именно религиозните изповедания носят отговорност за мира в страната. Ние сме абсолютно наясно с тази отговорност и понеже я носим от няколкостотин години насам, знаем как се носи. Никой чужд гражданин, особено пък представители на държави, възникнали от гледна точка на историческата перспектива практически онзи ден, няма право да ни обяснява, точно на нас да обяснява, как се гарантира мултикултурното и мултирелигиозното съжителство. Никое българско светско лице, което не е направило нищо за нито едно от исторически съществуващите на територията на днешна България изповедания, няма основание да ни учи как се ръководи религиозна общност и по какъв начин тя следва да общува с представителите на другите религиозни общности. Аз, като представител на традиционното за България източноправославно изповедание и носещ поради тази причина главната отговорност за междурелигиозната толерантност в поверените ми от Бога области, не приемам съвети от външни на църквата лица за това как и по какъв начин ще общувам с представителите на другите общности. Въпросите на междурелигиозния диалог са на първо място вътрешноцърковен въпрос и на второ място въпрос, който засяга само и единствено съответните изповедания. Нямаме нужда от посредници и нямаме нужда държавата или някакви граждански организации да ни учат как да си съжителстваме и как да си общуваме.

Прочее и с това свършвам. Ако чуете някога някое светско лице да казва, че Пловдивският митрополит е нетолерантен, то имайте предвид, че това лице казва това не за да укрепи, а именно с умисъл да застраши религиозния мир. Да създаде конфликт там, където такъв конфликт. Точно както стана в Близкия изток. Вярвам, че тези мои мисли биха били споделени напълно и от представителите на мюсюлманското изповедание.

Обични в Господа братя и сестри,

Всички усещаме, че живеем в преломна историческа епоха. Преди около двеста години по света тръгна да шества идеята, че човекът няма нужда от Бог, че човекът е Бог. През последните сто години, първо в отделни страни, а после навсякъде в християнския свят, Господ Иисус Христос и неговата Църква бяха подложени на гонения, каквито е имало в ранните векове. Не виждам никаква разлика между хвърлянето на християните на лъвовете в римските арени и обезглавяванията на свещеници, показвани днес по телевизията. Не виждам никаква разлика между присмеха и униженията, на които са били подлагани първите християни и присмеха и униженията, на които са подлагани християните днес. И, не е ли чудо! Точно, когато всички решават, че с християнството и с Църквата е свършено, точно в този момент вярата в Бога се завръща. Религиозното чувство в хората започва да се завръща. В момент, в който така наречените „елити” решават, че религията няма значение, същите тези телевизионни екрани, които те манипулират, започват да ни показват, че религията има голямо значение. Точно когато елитите решават, че най-сетне са освободили човечеството от Бога, учени от световна величина заявяват, че всъщност Бог съществува!

Чувствам, че в следващите десет години ще се случат събития, които ще убедят и последния отстъпил от вярата, че Бог съществува. Ние, вярващите православни християни, знаем това и за разлика от невярващите можем да разчитаме знаците. Знаците са в едни елементарни причинно-следствени връзки, които гласят, че всяко действие поражда равно по сила противодействие. Или по-простичко казано: Бог поругаван не бива. На нашата отговорност лежи да обясняваме това, внимателно и ненатрапчиво, с любов към всеки човек, в който виждаме изображение на Бога. По този начин ще помагаме на все повече и повече хора да стъпят на спасителния път на вярата. В името на нашите деца, за доброто на Богоспасаемата Пловдивска епархия и на изстрадалия наш народ, който заслужава по-достоен живот.

Благодаря още веднъж на всички ви и ви приканвам да се настроим с радост, достойно да посрещнем задачите, които бъдещето ни е подготвило и за чието изпълнение Бог ще ни подкрепи и помогне.