ЖИВОТООПИСАНИЕ
НА ПРЕОСВЕЩЕНИЯ ЕПИСКОП
ДИОНИСИЙ АГАТОНИКИЙСКИ
Неизброими са Божиите служители, положили душите си заради Христовата светлина, вяра и народа си. Само Бог знае техния брой. Един от тях е преосвещеният епископ Дионисий, истински пастир според Христовите думи: и на слово, и на дело. За него черпим сведения от труда на Стефан Захариев: “Географско - историческото описание на Татар - Пазарджишката кааза”, ценен извор за тогавашната епоха (18-19 в.).
В най общи линии животът на еп. Дионисий може да бъде представен така:
Роден е в село Мелик-Хатун (днешното пазарджишко село Драгор) в първата половина на 18-ти век. При светото кръщение получава от родителите си името Димитър. Усвоява абаджийския занаят.
Научава се да чете и пише на гръцки според тогавашния обичай. След време се преселва в днешния град Пещера (тогава село), където се жени. По Божи промисъл е призован към служение, приемайки свещенство. Не е могъл да се порадва на семейния живот. Скоро остава вдовец и огъня в семейното огнище угасва от помрачилата го скръб. Свещеникът Димитър предприема пътуване до Света Гора (Атон), чиято небесна покровителка - Пресвета Богородица, му открива пътя към неговото духовно утешение и спасение -подвига на монашеството. Тук, на Атон, той умира за света и се ражда за Бога, приемайки монашеско пострижение с името Дионисий. В славяно-българския манастир ”Свети Георги Зограф”, в тясната монашеска килия, научава богослужебния старобългарски език - свещения език на нашите деди. Йеромонах Дионисий, отричайки се от своята воля, се предава на волята на духовните си настоятели (старци). Получава послушание да замине за метоха на Зографския манастир в Татар-Пазарджик като духовник и таксидиот /по това време /18 век/ Зографският манастир има метоси, т. е. Представителства, в по-големите градове, където се събирали дарения и се изповядвали и наставлявали в православната вяра миряните. Тази задача се изпълнявала от т.нар. – таксидиоти - нещо като мисионери за времето/.
По същото време епископията в Татар-Пазарджик остава без епископ. Заради благочестивия си и богоугоден живот йеромонах Дионисий е избран от жителите на града за свой епископ. Те се обръщат към Пловдивския митрополит с молба да го изпрати в Цариград, където по Божия воля патриарх Йоаникий ІІІ го ръкополага за Агатоникийски епископ със седалище в Татар-Пазарджик. Това става около 1763 г.
Слагайки владишката митра, епископ Дионисий поема по трънливия път на страданието за вяра и народ. В Татар-Пазарджик новият епископ - духовният баща на града, е посрещнат тържествено с голяма радост от българското население. Епископ Дионисий е съвременник на св. Софроний Врачански. Живее в период на най - черните и размирни години на турското робство, когато централната власт в Цариград загубва своята сила от многобройните войни с Русия. Появяват се разбойническите банди на кърджалиите, които опустошават цели области. Местните управници се отличават с произвол в управлението и жестокост.
Върху всичко това тегне духовното робство, налагано от Цариградската патриаршия, която насажда гърцизма чрез богослужение в храмовете само на гръцки език. В такъв момент се изправя срещу всичко това един пастир. Този църковен учител, наскоро ръкоположен, започва да поучава на български език в църквата. Всъщност той въвежда смесено богослужение - на български и гръцки. На Велики четвъртък вечерта по време на богослужение чете страстните евангелия на български.
Всичко това му навлича гнева на привържениците на гърцизма, които повлияват на Цариградската патриаршия. В гоненията срещу него се отличава един цинцарин златар, който чрез подкупи и клевети съумява да убеди управителя Каванозоглу да го арестува и прати на заточение в Света Гора, което последният изпълнява.
На мястото на заточения епископ Дионисий довеждат един гръцки монах, който е знахар, нещо недопустимо за православната вяра. Последният отива в Пловдив, където тамошният гръцки владика заедно със Самоковския владика го ръкополагат за епископ. С новото назначение смятат, че се е приключило с просвещението на българите в Агатоникийската епископия, обаче българският дух и огъня за духовна просвета, които разпалва в Татар - Пазарджик епископ Дионисий, не могли да бъдат загасени, защото ”не се гаси туй що не гасне”.
Нечестивите замисли и действия на гонителите предизвикват яростен отпор от страна на българите в Пазарджишко. Лъжеепископът Митрофан е подложен на непрекъснат натиск от страна на българите. Отказват да го признаят за свой законен владика. Никой не го търси за нищо, а по време на служби жените и децата викат срещу него, че е “фрамасонин” и др. обиди, гледайки разточителния му живот, който служил за съблазън.
Първенците от българите се организират в защита на своя духовен пастир – епископ Дионисий и изпращат прошение до Цариградския патриарх Софроний, който не е имал никаква представа за несправедливото му заточение. Както казва св. Йоан Златоуст: “Лъжата след време идва в полза на истината“. Справедливостта възтържествува и наклеветеният владика е върнат от заточение и възстановен на епископската катедра в Татар-Пазарджик. Неописуема е радостта на българите, които посрещат своя духовен пастир още преди да влезе в града. Епископ Дионисий със своя жар за духовна просвета дава тласък на българите в борбата им за църковна независимост. По дух той е на едно стъпало със св. Софроний Врачански и св. Паисий Хилендарски.
По време на бунта на пазарджишките еничари през 1790 г. е разрушена църквата “Света Богородица“. Оковават епископ Дионисий и го извеждат извън града, за да го убият. Но Бог не допуска да бъде предаден на смърт по думите на Псалмопевеца: “Бог ме наказа, но на смърт не ме предаде”. Чрез обещания и сребро владиката е избавен от ръцете на свирепите агаряни. Заредилите се страдания и мъчения не сломяват жертвеността му към повереното му паство и родолюбивия му дух.
По време на гръцкото въстание през 1821 г., когато турската власт изземва оръжието от християните и затваря 40 души от най-способните българи, включително и епископ Дионисий, последният призовава по-заможните българи да откупят и избавят от смърт своите събратя българи. За тази цел са събрани 48 000 гроша откуп, но не всички се спасяват. По подъл начин турският управител заповядва тайно да изведат четирима души и да ги обесят без съд и присъда на моста над р. Марица, удовлетворявайки по този начин кръвожадното желание на местните турци.
Венец на просветната дейност на епископ Дионисий е построяването на българско училище, което се намирало в двора на възстановената от него черква “Света Богородица“. Известно като “Владиковото школо“, училището е с две отделения, където преподаватели са двама светогорски монаси: Грикентий - по български език и Атанасий - по гръцки.
Епископ Дионисий пръв полага основите на духовната крепост на българщината – българското образователно училище, където влага “живите камъни“ на своята вяра и любов към Бога, към ближните и към родното. В тъмната епоха на духовно робство той запалва огъня на духовната просвета в Татар-Пазарджик. Със своя скромен и благороден живот наставлява с кротост своето паство. Неоценима е неговата грижа към сираците, вдовиците и онеправданите.
Владика Дионисий не е високообразован, но обича да общува с учени хора. В своята канцелария има географски карти на света.
Преосвещеният епископ Дионисий се преставя в Господа на 21 юли 1827 г. Като свещеник той загубва своето семейство, но като епископ за свой баща го припознава цял един град.
След неговата блажена кончина целият град е обзет от скръб. Три дни тялото на любимия пастир е изложено за поклонение в параклиса “Свети Арахангели“. Огромно множество народ от града и близките села се прощава със своя владика и духовен водач. Опелото извършва Пловдивският митрополит Никифор. Епископ Дионисий, отдаден изцяло на Бога, не притежава нищо освен това, което му се полага. Затова Митрополит Никифор продава неговите вещи, за да може да покрие разходите по погребението.
Така завършва своя земен път преосвещеният наш епископ Дионисий. За него важат думите на св. ап. Павел: ”С добрия подвиг се подвизах, пътя свърших, вярата опазих” ( 2Тим.).
Вечна да бъде паметта ти, преосвещений владико Дионисие!
Амин!
Съставил:
йерей Стоян М. Костов