Светa Мария Египетска

† 522 година

Чества се на 1 април
и в Петата неделя на Великия пост

Сведенията, които имаме за живота на преподобна Мария Египетска, научаваме от изповедта, която тя направила пред един старец – отшелник в пустинята на изток от река Йордан.

През шестия век в един от палестинските манастири живял благочестив старец на име Зосима. Той бил дете, когато дошъл за първи път в светата обител. В продължение на много години Зосима добросъвестно и точно изпълнявал монашеските правила, като прекарвал времето си в пост и молитва, в славословие и изучаване на Св. Писание. Преминал вече средата на житейския си път на земята, когато бил на 53 години, той бил смутен от странна мисъл: "Има ли на земята монах, който би могъл да ми покаже такива подвизи и добродетели, които аз да не съм извършил? Ще се намери ли в пустинята човек, който да е извършил повече от това, което съм извършил аз>? Когато мислел това, явил му се ангел Господен и казал: "О, Зосиме, досега се подвизаваше добре и премина похвално постническия подвиг. Има обаче много по-големи подвизи от тия, които ти си извършил. Ако искаш да узнаеш, още какви пътища за спасение има, отиди в манастира, който е близко до р. Йордан".

Зосима послушал дадения му от ангела съвет и веднага се отправил за посочения му манастир. Братята го приели с любов, и той им открил, че по Божие внушение е дошъл да се поучи от тяхния живот. Строг бил уставът в този манастир. Тих и свет бил животът на иноците в него. Те непрестанно работели и се молели, хранели се скромно – с хляб и вода, но преди всичко търсили благодатната храна на словото Божие. Малко говорели, и празна дума не излизала от устата им. За житейски работи изобщо не мислели. Рядко някой от братята напускал манастира, затова входната врата била винаги затворена.

Само един път в годината манастирските порти се отваряли. Това ставало в първата неделя на Великия пост. В този ден братята, след като се причащавали със светите Тайни, вземали по малко храна със себе си, напускали манастира и се отправяли към р. Йордан. Там те се прощавали един с друг, след което всеки сам се отдалечавал в пустинята, където прекарвал в благочестиви подвизи през целия Велик пост. В манастира се завръщали в неделята преди Възкресение Христово, Връбница. Никой никого не питал, в какви трудове е прекарал това време и кого е срещал в пустинята. Единствен свидетел за трудовете на всекиго била собствената му съвест.

През първия Велик пост след пристигането си в манастира старецът Зосима, по примера на всички братя, отишъл в пустинята, където денонощно изпълнявал своето молитвено правило. Телесните си сили подкрепвал с оскъдната храна, която носел със себе си, а душата хранел с нетленната храна на молитвата. Вървял 20 дни навътре в пустинята. Веднъж през време на молитва – било 12 часа през деня – Зосима забелязал с голямо учудване в далечината човек. Зарадван, той започнал да вика непознатия, но оня, като чул гласа на Зосима, започнал бързо да се отдалечава. Старецът тръгнал подире му, но не могъл да го настигне. Като дошъл до един пресъхнал поток, той със всички сили извикал към непознатия: "Защо бягаш от мене, грешния старец? Спри се! Благослови ме и се помоли за мен". Той чул отговор: "Отче Зосиме, аз не мога да дойда при тебе. Ако искаш да ме благословиш, хвърли ми горната си дреха. Аз съм гола жена, защото облеклото ми отдавна е изгнило в тая пустиня". Зосима бил удивен от това, че отшелницата знае неговото име. Той веднага изпълнил нейната молба. Тя, като се облякла в неговото расо, се приближила до него, поклонила му се и казала: "Отче Зосиме, ти трябва да ме благословиш и да се помолиш за мен, защото си свещеник и от много години стоиш пред светия престол и принасяш даровете на Божествените тайни." Смутен, старецът паднал на колене пред нея и казал: "Духовна майко, ти си се приближила до Бога, като си умъртвила своята плът. В тебе се проявяват небесни дарби: ти знаеш името ми и ме наричаш свещеник, а никога по-рано не си ме виждала. Затова ти трябва да благословиш." Тогава тя благословила:

– Да бъде благословен Бог, Който желае спасението на всяка човешка душа, – казала тя. Благодатта на Св. Дух те доведе тук, за да се погрижиш за тялото ми, когато дойде време да си отида оттук. Кажи ми, отче, как живеят християните и какво е състоянието на светата Божия църква?

– Поради молитвите на Своите светии Бог е дал мир на света, – отговорил старецът. Но и ти се помоли на Бога за целия свят и за мене грешния.

– На тебе, отче Зосиме, повече прилича да се молиш и за мене, и за всички, защото ти си свещеник и това ти е възложено ог Бога. Но ще изпълня послушанието, което ми възлагаш.

Като казала това, тя вдигнала очите си към небето и дълго се молила безмълвно. Навел глава, Зосима също стоял в безмълвие. Когато подигнал очи, той с почуда и смушение видял, че отшелницата се е отделила от земята, стояла във въздуха и продължавала да се моли. Страх обзел благочестивия старец. Той паднал на земята, обливал се в сълзи и повтарял само: "Господи, помилуй". В страха си той помислил, че пред него стои и се моли не жив човек, а привидение. Тогава чул гласа на отшелницата:

– Защо, отче Зосиме, те смущават такива мисли? Аз не съм дух, а грешна жена, но възродена чрез водата на кръщението. Не съм привидение, а съм земя, прах и пепел; истинска плът, която никога не е помисляла нещо духовно.

Като казала това, тя се прекръстила и добавила: Бог да ни избави от лукавия и от неговите примки, защото голяма борба води той против нас!

Като чул тези думи, старецът паднал пред краката й и просълзен казал:

– Разкажи ми за твоя живот и за твоите дела. Сега разбирам, защо Бог ме е довел в тази пустиня. Разкажи ми за твоите подвизи, не за да се похвалиш с тях, а за да ме поучиш.

– С какво мога да се похваля аз, която бях дълго време послушница на дявола? Срамувам се да разказвам за своя живот – отговорила му отшелницата. – Но аз ще ти разкрия делата си, за да разбереш, с колко срам е изпълнена душата ми. Ще ти разкажа всичко. Нищо няма да премълча. Но те моля да не преставаш да се молиш за мене, та и аз да намеря милостта в съдния ден. Аз съм родена в Египет. Когато бях на дванадесет години, избягах от бащиния дом и отидох да живея в Александрия. Сред съблазните на големия и разкошен град аз изгубих своето девство и се отдадох на лекомислен и порочен живот. Така минаваха годините на моята младост. Веднъж – това беше по време на жътва – видях, че много хора отиват към морския бряг. Узнах, че всички заминават за Йерусалим, където ще пристигнат за празника Въздвижение на Кръста Господен. Затичах се подир народа и помолих да вземат и мене в кораба. Беше ми весело сред шумната и многолюдна тълпа. През всичкото време на пътуването по море аз съблазнявах моите спътници с безсрамното си поведение. О, човече Божий! Кой език би могъл да изкаже, и кое ухо би могло да слуша порочните дела, които извърших на кораба? Когато пристигнахме в Йерусалим, аз заедно с народа се запътих към църквата. Беше толкова тясно, че с голяма мъка се промъкнах до вратата. Когато стъпих на прага, някаква невидима сила ме задържаше, и аз не можех да я преодолея. Уморена и смутена, аз се дръпнах настрана, за да събера сили, защото мислех, че поради слабата ми женска сила не мога да вляза в църквата. След малко тръгнах с друга група богомолци, но и този път същата сила ме задържа. Тогава аз се върнах, застанах в един ъгъл на църковния притвор и, опряна до стената, разсъждавах защо не мога да вляза в храма като другите и да видя животворящия Кръст Господен. Внезапно божествена светлина озари сърцето ми, духовните ми очи се отвориха, и аз разбрах, че моите грехове са оная невидима сила, която не ме пуска да вляза в храма. Сломена духом, аз припомних миналия си живот и се ужасих от дълбочината на моето падение. Дълго плаках, ридаех и се биех в гърдите за тежките си грехове Когато дигнах очи, видях на стената образа на Божията Майка. Като не свалях очи от този благ образ, аз започнах усърдно да се моля.

– "Пречиста Дево – шепнех аз – съзнавам, че съм голяма грешница и не съм достойна дори да погледна пречистия ти образ. Но аз съм слушала, че Твоят Син е дошъл на земята, за да повика грешниците към покаяние. Помогни ми да вляза и аз в храма и да видя онова дърво, на което разпнат роденият от Тебе Бог. Подари ми тази милост, та да мога и аз да се поклоня на пречестния Кръст Господен! Ако се удостоя с тази радост, аз ще се откажа от досегашния си грешен живот и ще отида там, където Ти ми заповядаш". Така се молех аз, и ми се стори, че молитвата ми е чута от Нея. С вълнение и страх отново се отправих към входа на храма, и този път без усилие влязох вътре. Обхваната от неземна радост, аз смирено се поклоних и целунах Кръста Господен. След това излязох и се върнах пак пред иконата на Божията Майка, паднах на колена и продължих да се моля:

– О, преблажена Богородице Дево, Ти прояви към мене голяма любов и велика милост. Ти не се погнуси от недостойната молитва на една блудница и ми даде възможност да видя светинята, към която не бях достойна дори да погледна. Аз съм готова да изпълня обещанието си. Бъди ми ръководителка и ми показвай пътя, който води към покаяние.

Тогава дочух някакъв далечен глас, който ми каза: "Ако минеш отвъд Йордан, там ще намериш покой за душата си". Покорих се на този глас и веднага тръгнах на път. Непознат човек ми даде малко пари, с които купих три хляба и, след като разпитах, в каква посока се намира р. Йордан, продължих пътя си. Около 9 часа сутринта се сподобих да видя светия Кръст Христов, а при залез слънце стигнах до манастиря св. Йоан Предтеча, който е близко до р. Йордан. Като омих ръцете и лицето си в свещената река, аз се върнах в храма и се причастих със светите Тайни. Половината от единия хляб изядох и пих вода от светата река и спах на земята.

На другия ден преминах реката и, като се помолих на пресвета Богородица, дойдох в тази пустиня, където се усамотих и тук се заселих, очаквайки Бог да ме спаси от немощта на душата и от бурите на живота.

– Отдавна ли си дошла тук? – попита Зосима.

– Минаха вече четиридесет и седем години, откакто съм излязла от светия град.

– А как преживя толкова време далеч от хората. С какво се хранеше?

– Трудно е да ти разкажа, какво съм преживяла в тази пустиня. Страх ме е да споменавам за грешните помисли, които ме измъчваха като люти зверове 17 години. Тук аз донесох два хляба и половина, но скоро те се свършиха. Тогава аз трябваше да се храня с корени и да търпя глад. Много се измъчвах, като си спомнях вкусната храна, която ядех в Египет. Когато приемах оскъдната храна в пустинята – треви и корени, аз желаех рибата и месото, които някога имах в изобилие. Тук често не намирах вода да утоля жаждата си, а си мислех за ония скъпи вина, от които някога пиех много. Понякога ми се явяваше желание да пея ония блудни песни, които по-рано ми причиняваха радост. Но дошла на себе си, аз почвах да плача и да се бия в гърдите, докато ме осияваше някаква чудна светлина и ме успокояваше.

Жестока беше борбата с блудните навици. Много пъти съм падала на земята и съм плакала до изнемога. Ден и нощ съм лежала безчувствена на земята, докато ме осияе оная чудна светлина и ме успокои. Дрехите ми изгниха, и тялото ми през тези дни на тежки изкушения трепереше от студ или гореше от слънчевия пек. Но най-много ме измъчваха лошите мисли и порочните желания. Простряна на земята, аз виках към Бога за помощ и не ставах, докато не се успокои сърцето ми. Тогава ме озаряваше някаква чудна светлина, обхващаше ме приятен покой, и аз благодарях на моята небесна покровителка Богородица. Така се мъчих седемнадесет години, но после настъпи успокоение. Както виждаш, Господ запази и тялото ми, и душата ми. Словото Божие е моят хляб и моята защита. Аз се храня с надеждата за спасение, защото е писано: "Не само с хляб ще живее човек" (Мат. 4:4).

Зосима се очудил, че отшелницата употребява изрази от Св. Писание и я запитал, дали е учила някога псалмите и Библията. Тя се усмихнала и рекла: "Откакто преминах река Йордан, не съм видяла никакъв друг човек освен твоето лице днес. А Библия не съм учила, нито съм слушала да я четат и пеят, обаче самото слово Божие е живо и действено и вразумява човека" (Евр. 4:12).

Като се заклела до момента на нейната смърт да не споделя с никого това, което му разказала за своя живот, тя отправила към него следната молба:

– Сега си иди, отче, а след една година пак ще ме видиш. Идущата година през Великия пост ти няма да излизаш от манастира. На Великия четвъртък дойди на оная страна на Йордан откъм мирските селения и донеси със себе си Св. Причастие. За последен път аз се причастих в манастира св. Иоан Предтеча, а сега искам да приема Св. Тайни в същия ден, когато Христос е причастил Своите ученици.

Като казала това, светицата поискала благословение от стареца и се отдалечила в пустинята.

Зосима целунал земята, на която стояла отшелницата, благодарил на Бога и се отдалечил оттам. Когато дошъл определеният ден, той се върнал в манастира, но никому не разказал онова, което видял в пустинята.

На другата година, в началото на Великия пост, Зосима заболял. Както предсказала преподобната, той не отишъл в пустинята. Но болестта скоро преминала. На Великия четвъртък той взел свето Причастие и късно вечерта отишъл при река Йордан на мястото, което преди една година определила светата отшелница. Настъпила тиха, лунна нощ. Дълго чакал старецът на брега и усърдно се молел на Бога. Той искал още веднъж да види преподобната. Започнал да се тревожи и да тъгува, като мислил, че тя вече е идвала, но като не го намерилг, си е отишла. Той се обезпокоил още повече от това,че по бреговете на реката не виждал никаква ладия, на която светицата би могла да премине реката. Унесен в тревожни размисли, той видял, че отшелницата бързо се приближава към брега. Тя спряла за миг пред буйната река, направила над нея кръстен знак и спокойно тръгнала по водата. Изумен, старецът искал да се поклони пред нозете й, но тя го спряла:

- Какво правиш, отче? Не забравяй, че си свещеник и в ръцете си носиш Светите Тайни.

– Слава на Бога, Който ми показа, колко далече съм от съвършенството – възкликнал Зосима.

По молба на светата отшелница старецът прочел Символа на вярата и Господнята молитва. Тогава тя с благоговеен трепет приела Светото Причастие и като обърнала очи към небето, казала: "Сега отпускаш Твоята рабина, Владико, според думата си, смиром" (Лука 2:29).

След това тя се обърнала към Зосима и казала: "Прости ми, отче Зосиме, но изпълни още една моя молба. След една година дойди на онова място, където ме видя за първи път. Богу е угодно отново да ме видиш там". При раздялата Зосима я помолил да вземе от плодовете, които донесъл за нея от манастира, но тя едва се докоснала до тях. След като се помолили със стареца, преподобната преминала пак по водата на другия бряг и се отдалечила към пустинята.

След една година старецът Зосима изпълнил последната молба на отшелницата. Той дошъл на онова място, където я видял и разговарял с нея за първи път. Дълго я търсил той, и най-после я намерил мъртва. Тя лежала на земята, а ръцете й били сложени като за молитва. Натъжил се старецът и не знаел, къде да я погребе. Като оглеждал мястото около светата покойница, той забелязал на пясъка написани следните думи: "Отче Зосиме, погреби тук тялото на смирената Мария, която умря на първи април. Отдай пръстта на пръстта".

От тези думи Зосима узнал, че се е поминала същия ден, когато се причастила със Светите Тайни. Това било на 1 април 530 година. Само за няколко часа тя преминала разстояние, което той изминал за 20 дни. Със сълзи и молитви погребал старецът преподобната и след това се върнал в манастира. Там той разказал подробно на братята за подвизите на св. Мария. Всяка година в деня на нейната смърт те чествували паметта й, а нейното житие предавали устно на по-младите монаси. По-късно йерусалимският патриарх Софроний записал това житие така, както го научил от устното предание.

Животът и благочестивите подвизи на преподобната Мария Египетска ни показват, до каква степен на падение може да достигне човек, когато се отдаде на греха и порока, и до каква висота на нравствено съвършенство може да се издигне, когато върви по пътя на вярата и добродетелта. Тежка е борбата с плътските страсти, порочните наклонности и лошите желания, но силата на покаянието преобразява човека. Вътрешната борба със злото, която в различна степен бушува в душата на всеки човек, изисква огромна духовна сила. Победител в тази борба може да бъде само онзи, който напрегне всичките си духовни сили и чрез искрена молитва заслужи Божията помощ. Така, по примера на преподобна Мария Египетска, ние ще можем да победим всички изкушения и като нея ще достигнем високо нравствено съвършенство.

© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).

Нищо не се случва без Божието допущение. И дори ако се окажем сред дявола или сред зверовете – и там присъства Бог! И нито дяволът, нито зверовете могат да ни навредят, ако не получат власт от Бога.

Когато към теб се приближава страхът, си кажи: „От кого ще се страхувам? Кой може да ми причини зло, когато Бог управлява всичко? Дори да ходя през долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото, защото Ти си с мен (Пс. 23:4). Едновременно с това се моли с Иисусовата молитва и не се страхувай от нищо. Вярвай непоколебимо в истинността на вярата.

Бог не иска тези, които Той ще спасява, които търсят Неговата милост, да бъдат глупави, слаби, страхливи и неопитни. Божественото наследство е за израстващите християни. Затова Той ни поставя пред изкушения, за да се прояви нашето послушание към Неговите заповеди.

Не бъдете малодушни, не губете кураж. Понякога светата кърмителка – Божията благодат – ни оставя и ние се подхлъзваме в лекомислени и неприлични помисли и изрази, за да се смирим и да не мислим за себе си високо, но да познаем своята немощ, че без Божията благодат ние не можем да вършим нищо добро.

Просто не бъди малодушен! Малодушието е от лукавия. То ни разоръжава и ни прави пленници. Възложи своята надежда на Този, Който е казал: няма да те оставя и няма да те забравя. Той няма да допусне да паднем в изкушение, което да надхвърли нашите сили.

Необходимо ни е да придобием такава смелост, че с решителен глас да кажем: „Дори да ме предадат на смърт, няма да отстъпя нито крачка от вярата в призоваващия ме Христос. Ще дам живота си, но няма да отстъпя нито крачка“. Ако има такава смелост вътре в нас, то можем да се надяваме, че чрез Божията благодат победата е наша.

Не бойте се, ще преминем през огън и вода. През огън – когато изкушенията ни изглеждат като огън, който действа: това са срамните мисли, омразата, завистта и други подобни страсти. През вода – когато към нас идват помисли на отчаяние и униние, давейки нашата душа във водата. След изпитанията с огън и вода ние ще бъдем издигнати в духовен мир освобождаващ ни от лошите помисли и ще бъдем надарени с благодатта на безстрастието.

Не се отчайвай, виждайки силата на страстите и демоните. У Бога няма да остане безсилна нито една дума. Когато сме с Бога, няма нищо недостижимо. Затова дерзай и не падай духом. Господ ще се сражава за нас, а ние ще замлъкнем.

Помни, че всеки ден ние сме длъжни да понасяме кръста, което означава скърби, труд, изкушения и всякакви демонични действия. И кой светия изминавайки земния си път, преминавайки през тъмните пътища, е избягвал опасностите и скърбите? И ако ние също сме призовани да преминем същия този път, тогава какво чудно има в това?

Чрез изкушенията се разкрива колко човек обича Бога! Деца мои, бъдете мъжествени в подвизите. Христос невидимо присъства и очаква да види победата, за да ви дарува неувяхващия венец на вечната слава!

Старецът Ефрем Филотейски

източник: https://vk.com/kavsokalivit

Откъс от автобиографията на стареца Филотей Зервакос, разказващ за последната среща, която той е имал със своя духовен отец, св. Нектарий Егински

Считах за своя божествена отговорност и дълг да се видя със своя духовен отец, св. Нектарий, преди да се върна в светата обител, където извършвах своето покаяние. Поради това отидох да се срещна с него в богословското училище Ризериос. Като узнах обаче, че е напуснал и понастоящем живее в Егина, се отправих натам. Това се случи през август и слънцето жарко пареше, когато достигнах манастира към един часа. Вече бях пред манастирските двери, когато забелязах възрастен мъж с бяла брада и овехтяло расо, придържано от колан и носещ сламена шапка, която пазаше главата му от слънцето. Той копаеше с кирка, пълнейки малък варел с пръст, която разпръсваше на около 15 кв.м. площ, така че да заравни двора на обителта. Реших, че е или някой от манастирските работници, комуто са дали старо расо или пък възрастен послушник в манастира. Приближих се до стареца, поздравих го и запитах: „Старче, епископът тук ли е?“

- Тук е - рече ми той.

- Вътре ли е? – попитах - В манастира ли е?

- Да - каза той – вътре е.

- Добре, иди и му кажи, че едно от духовните му чеда е тук, дякон, който желае да се срещне с него.

- Благословено да е – смирено рече той и ми посочи с кирката една стая на десетина метра от входа на манастира – Изчакай там, а аз ще му кажа да дойде.

Не бяха минали и пет минути след това, когато – каква изненада, каква дълбина на неизреченото смирение! Учуден и шокиран, видях, че мъжът, когото бях взел за работник, за някакъв местен селянин и комуто бях говорил с рязък и заповеден тон, бе самият епископ! Дори не бях помислил, че това се случи в почивен час, когато всички спяха! Не трябваше да му казвам да прави каквото и да е, а да изчакам търпеливо да дойде времето за вечернята. Но не – аз, ученикът, бях показал своята крайна гордост, а той - своето голямо и пълно смирение! Стоях безмълвен и паднах на колене, молейки го през сълзи да ми прости за горделивостта и лошото ми поведение. А той, бидейки невинен, благ и смирен, разбира се, ми прости. Седнахме и той започна да ме наставлява, както винаги, по Божия път.

- Отче – попитах – как мога да се отърва от тази богомерзка гордост?

А той, изпълнен с любов и смирение (двете велики добродетели, с които Бог го беше надарил), ми отвърна:

- Скъпо мое духовно чедо в Господа, нашите свети Отци са ни казали, че всеки грях, независимо дали е голям и смъртен или малък и извиним, се преборва със срещуположната добродетел: така завистта се преборва с любов; гордостта със смирение; алчността с бедност; скъперничеството и вкаменелостта на сърцето с благотворителност и състрадателност; лакомията и угаждането на стомаха с пост и въздържание; безцелното бърборене с мълчание; осъждането и критикарството със самоукоряване и молитва; похотливостта, развратността и останалите плътски грехове с помненето на смъртта, с мисълта за предстоящия Страшен съд и отплатата в ада. Най-общо казано, всяко зло се преборва с всяка добродетел. Както е рекъл пророк Давид: избягвай злото и върши добро. Ако желаеш да се освободиш от греховната гордост, майката и причината на всеки грях и зло, това може да стане чрез смирението.

Тъй като не можем да сторим нищо сами, както е рекъл Господ: Без Мене не можете да вършите нищо, нека се помолил на Всеблагия и човеколюбив Бог с покаяние и смирение, с въздишки и сълзи, да ни освободи от демоничната гордост. Да въздишаме като митаря, да плачем като прелюбодейката, да се покаем подобно на блудния син, като речем: „О Всеблаги състрадателни и човеколюбиви Отче, съгрешихме пред Тебе; приеми нашето покаяние и ни направи като един от работниците си“. Нека се молим и просим от Господа подобно на божествения Злотоуст, който казва в ежедневната си молитва: Господи, дай ми смирение, целомъдрие и послушание. Господи, дай ми търпение, великодушие и кротост. Господи, насади в мене корена на доброто и в сърцето ми ­ почит към Тебе. Господи, удостой ме да Те обичам от цялата си душа и помисъл и във всичко да върша Твоята воля.

По същия начин, за да се освободим от сатанинската и всеразрушителна гордост, нека видим примера на нашия Небесен Учител, и урокът, който Той дал на Своите ученици, на нас и на всички християни от всяко поколение и време: поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си, а също: кога изпълните всичко вам заповядано, казвайте: ние сме слуги негодни, защото извършихме, що бяхме длъжни да извършим.

Като получих тези и други ценни духовни наставления от моя свят духовен отец Нектарий, се почувствах радостен и духовно доволен; в началото на септември 1910 се завърнах на Сирос и манастира, където пребивавах в покаяние.

Из Предание бг

Св.Нектарий Егински е един от най-знаменитите гръцки свтеци на новото време, към когото се обръщат за помощ от всички части на земното кълбо.

Свети Нектарий извършил много чудеса още преживе, а след прехода във вечния живот, получил още повече дръзновение да се моли и помага на всички, които прибягват към него.

В Гърция считат, че не съществува болест, за която св.Нектарий не би могъл да помогне – по молитвите на светеца се изцеляват хора с онкологични проблеми. Съвременните чудеса, станали с помощта на св.Нектарий Егински са толкова много, че е трудно да се изброят.

Св.Нектарий (Анастасий Кефалас)  се родил през 1846 г. в Силиврия, близо до Константинопол в семейството на благочестиви родители. 

Като истински Божий избранник, той от детство обичал църквата, Свещенното Писание, научил се да се моли. Бедността на семейството не позволила той да се учи в родния си град и на 14 г. той заминал за Константинопол, за да постъпи на работа и да плаща обучението си.

Животът в големия град не бил лесен. Момчето започнало работа в тютюнева фабрика, но средствата не стигали и веднъж, много отчаян, Анастасий решил да се обърне за помощ на Този, Който много обичал и на Чиято помощ се уповавал цял живот. Той написал писмо до Бог:“Христос мой, нямам връхна дреха и обувки. Моля Те, да ми изпратиш. Ти знаеш колко много Те обичам.“

На плика написал „До Иисус Христос на небето“ и помолил свой съсед, търговец да го занесе в пощата. Човекът, като видял необичайния адрес на плика отворил писмото, и като видял съдържанието му, дал на момчето пари от името на Бог. 

Минали години, но съблазините на големия град не покварили малкото момче. Както преди, той посвещавал цялото си свободно време на молитвите и изучаване на житията на светците. Той мечтал да проповядва Божието слово. От това време на живота му има един впечатлителен случай: Момчето се прибирало за родния град, но в морето се разразила буря. Всички пътници започнали да роптаят срещу Бога. Анастасий, хванал се за скъсаните платна от все сърце казал:“Боже мой, спаси ме!Ще уча богословие, за да заставя всички, които хулят Твоето Свято Име.“
На 22 г. Анастасий се преместил на о-в Хиос и започнал работа като учител. Нравствеността в селото и в училището била на много ниско ниво, но благодарение на труда на учителя след няколко години нещата се променили. 

Той имал голямо влияние сред учениците и те много го уважавали и ценили. Той създал хор, и пеел заедно с тях в селската църква, но душата му го теглила към монашеството. Анастасий посещавал Атон и говорил с монасите и след известно време той бил подстриган в чин дякон с ново име Нектарий, което в превод означава безсмъртен.

Нектарий получил образование в богословския факултет в Атина, където се запознал с Александрийския патриарх Софроний. На 40 г. Нектарий бил ръкоположен за свещенник и бил назначен на служба в гр.Каира, Египет, а след 3 години той станал епископ.

Хората много го обичали, с голямо уважение към него се отнасял и Александрийския Патриарх Софроний и това предизвиквало завист сред някои хора. Влиятелни лица в патриаршеския двор се опасявали, че епископа ще стане главен претендет за поста на Патриарха, който бил на преклонна възраст. Св.Нектарий бил оклеветен и обвинен не само в посегателство на поста, но и в аморален живот. Епископът бил уволнен и принуден да напусне Египет. Светецът отишъл в Атина, но и там го последвала враждебността. Той посещавал различни инстанции, но вратите били затворени за него. Това бил период на голяма бедност и много жалко съществуване.

Веднъж, излизайки от министерството на религията,след поредния отказ, със сълзи на очи най-случайно го видял кмета на града. Разбирайки за бедственото положение, в което се намирал епископа, кмета намерил за него работа – проповедник в Евбея, но и тук го посрещнали враждебно.

Всяка неделя св.Нектарий проповядвал Словото Божие за утешение и вразумяване, срещайки недоверието и мълчаливото осъждане на слушателите. Отчаян, че не може да достигне до сърцата им, той решил: „За последен път ще проповядвам, и ако не ме чуят си тръгвам“. И Господ отново сътворил чудо. За една седмица в града дошла вестта, че епископа бил несправедливо обвинен. В следващата седмица неговата проповед била приета с въодушевление.                     

Любовта на хората съпътствала св.Нектарий. Но той до края на живота си бил длъжен да носи кръстта на изгнанието. Когато стария Патриарх бил сменен с нов -Фотий, светецът се обърнал към него с писмо за реабилитация. Но отговор не получил. До края на живота си св.Нектарий се намирал в неустановено каноническо положение, подписвайки се като „странстващия епископ“.

Постепенно тъмнината на клеветите отстъпвала от името на оклеветения епископ. Хората, виждайки неговия чист и добродетелен живот, слушайки вдъхновените му проповеди се стремили към него. Славата на Пентаполския митрополит от провинцията скоро достигнала до гръцкия кралски двор. Кралица Олга се запознала с него и станала негова духовна дъщеря. Благодарение на нея, той бил назначен за директор на богословското училище Ризари в Атина. В годините на неговото управление в училището започнали години на подем. В това време около св.Нектарий започнали да се събират неговите духовни чада, а много идвали за съвет и благословия. Тогава и започнали да се проявляват в стареца Божиите дарове – прозорливостта и дара на изцелението. Когато той служил Божествена Литургия, намиращ се в молитвено състояние, неговото лице излъчвало светлина, която околните виждали. Но както и преди, неговото главно украшение било смирението.

Когато в училищната църква идвал друг епископ, за да му помага, той никога не заемал главното място.

Училищният прислужник се разболял и много се страхувал, че ще го уволнят от работа. След няколко седмици, като се върнал видял, че някой е вършил работата му. Той много се удивил и решил да узнае кой е този човек. Отишъл много рано на работа и видял своя „заместник“. Това бил Пентаполския епископ, директора на училището. Той му казал:“ Не се учудвай, аз няма да заема твоето място, просто искам да ти помогна да запазиш работата си.Докато си болен, ще работя вместо теб.Само не разказавай на никого за това.
В обкръжението на св.Нектарий имало и няколко девойки, които желали да се посветят на монашески живот, но не искали да се лишат от духовното наставление на своя наставник.
Св. Нектарий започнал да се оглежда за подходящо место за построяването на манастир, като се спрял на о-в Егина. Тук той намерил останки от древен манастир, и със собствени средства закупува земята. Скоро тук пристигат първите заселници.
В края на живота си светецът понесъл още един удар. В манастира дошла 18 г. Мария Куда, която избягала от деспотичната си майка. Св. Нектарий я приел в манастира. Тогава майката на момичето подала жалба срещу него, че съблазнява млади момичета.
В манастира дошъл следовател, който направил разследване и не открил нищо нередно. Въпреки, че се държал много лошо със св.Нектарий, като го нападнал и физически, той лично му приготвил обяд и го нагостил. Момичето било подложено на медицински преглед, и лекаря потвърдил, че е непорочна.

Известно време след това майката на момичето полудяла, а следователя се разболял тежко, и дошъл да търси прошка от св.Нектарий.

Животът на манастира бил ръководен от свети Нектарий, с писмена кореспонденция от Атина до послушниците. След известно време той подал оставка като директор на училището и се установил постоянно в Егина.Той прекарал последните 12 години от живота си в манастира. За този период манастира бил устроен и било развито манастирското стопанство. Годините на земния живот на св.Нектарий били към края си. Чувствайки това, той се молел и казвал:“Да бъде Твоята воля“.
Две от монахините го отвели в болница. Гледайки дребничкия, облечен в черно расо старец, лекаря попитал монахините:“Той монах ли е?“,“Не – отговорила монахинята – Той е епископ“.“За пръв път виждам епископ без златен кръст и главно – без пари“.- забелязал лекаря.
Светецът бил настанен в треторазрядно отделение за нелечимо болни. Още два месеца минали в адски мъки. В деня на празника на архангел Михаил и всички безплътни сили Господ призовал душата на св.Нектарий.
В болницата престоя му бил кратък – диагнозата била рак. В болницата се случвали чудеса: медицинските сестри забелязали, че бинтовете, с които го превързвали благоухаели. До светецът лежал парализиран човек, и когато душата на светеца напуснала земния свят, човекът получил пълно изцеление само като се докоснал до ризата на св.Нектарий.
Веднага след смъртта му, тялото му започнало да мироточи. Жителите на о-в Егина носели на ръце ковчега с тленните останки, когато забелязали, че от ризата на светеца се носи благоуханен аромат.Ръцете и лицето на св.Нектарий обилно мироточили.
Нектарий починал през 1920 г, а през 1961 г. бил канонизиран за светец.

Източник: http://svetlinaiikoni.blogspot.com/